Болка за Анастас

*** Ето ме същия

* * *

Ето ме същия – непредрешен,

зърно и плява в душа понесъл:

колкото тъжен, толкоз и весел,

колкото праведен, толкоз и грешен.

Ето ме – и безгрижен, и грижовен,

ето ме – и без сън, и без сан:

разочаровал и сам разочарован,

разлюбен

и разлюбил сам.

Разтревожил и сам разтревожен –

черно кръстче на белия свят:

колкото беден, толкоз и заможен,

колкото стар, толкоз и млад.

Ще дойде ден – плявата ще изгние

и зърното ще покълне над мен.

Ще дойде ден…

Но не бързайте вие:

аз сам не бързам със този ден.

КОЛИБРИ

Колибра

колибра

птичка

птичка

колкото сълзичка

колкото пчела

Може да кацне

на всяка тревичка

може да свие

гнездо в лула

Ний

всемогъщите

тигри дресирахме

лъвове бихме

ловихме орли

Ний

всемогъщите

не подозирахме

колко колибрите

страшни били

Може кафеза

по сто да побира

но те в кафеза

не щат да стоят

Не че се зъбят

и протестират

просто умират

както си щат

Колибра

колибра

през небосклона

протягам към тебе

свободни ръце

Който няма

гърба на слона

трябва да носи

твойто сърце.

ЗРЕЛОСТ

Узрявайте мъже

време настава

на вас се надява

един

свят

 Но не както крушата

зряла става

чрез омекване

и жълт

цвят

Както бетона

да се узрява

чрез втвърдяване

на гняв

и пот

Защото бетона

основа става

а от крушите

варят

компот.

БЪЛГАРИЯ

Можем просто

от кон да я видим

колко път е

ще го минем пешком

две денонощия

от Девин

до Видин

и толкова

от Емине

до Ком

България

просната кърпа

шарена кърпа

с дъх на рози и пот

Морето я мокри

рилски вятър я дърпа

и тя се ветрее

под синия свод

Везена кърпа

с градове-мъниста

знаме

издигано не един път

завързано здраво

при Видин и Силистра

на Дунава

за синия прът

Малко взела

много дала

оръфана

от алчни ръце

тя е такава

че цяла

цяла

се побира

в едно сърце.

СМЕРЧ

Страшната дума

смерч

смерч

като меч

смерч

като смърт

Над мури

и над морени

близко

и надалеч

беше преминал смерч

смерч

като сеч

Оставил зелено стълбище

от бор и смърч

Весело зелено гробище

зелена весела смърт

Ние крачехме

и не плачехме

над смазания клек

Но се взирахме

сякаш дирехме

погинал

близък човек

Ах

колко пъти

колко пъти

смерч ни срази

И ръката пъди

пъди

неизплакани

стари сълзи

Смерч 1923

смерч 1925

смерч 1943

Смерч

Смерч

като сеч

Смерч

като смърт

С чуки шуплести

чуки-кадилници

мъгла кадеше

стария Балкан

И гората

майка-хранилница

цяла миришеше

на тамян.

АРДА

Арда

Арда

с тютюневи гердани

на къщите

по белите гърди

Арда

Арда

с очи замечтани

със сини гори

и зелени води

Къде си се запиляло

вдън горите

палаво дете

с облачен калпак

заиграло се със сърните

заспало до мечките

в дълбокия сняг

Арда

Арда

любовница на ветровете

момиче си ти

не си селце

Целувам очите ти

черни от фереджета

и черните ти

от тютюни ръце.

ЛЪВОВЕ

Лъвовете ме събуждат с рев

в зори

техните съседи още спят

Спят маймуни

вълци

лебеди

дори

папагалите във този час мълчат

Спят

доволни

сити

сред просторни клетки свити

спят

Лъвовете точно в този час

реват

И посягат

между сивите железни пръти

с нокти

зъби

погледи

да задържат

онова което си отива

до което толкоз пъти

все не могат

да се доберат

И реват

във миг такъв

реват

А сънят

сънят

сънят

между градските дървета

плува

плува

плува

и джунглата сънувана отнася

сграбчил я със две ръце

като градец

Бавно-бавно

тихо-тихо

да не стресне тез

които

сити

свити

в клетките просторни спят

Лъвовете точно в този час

реват.

* * *

Ще си останем с теб непримирими

завинаги

навеки

Като старинен римски мост

разкъсан от пороите

ръцете ни не ще се съберат

И тъй

на своя бряг

ще си остане всеки

с тихото съседство

на Нощта

и Деня

Родени сме

за да стоим

на разстояние

И с ничии Звезди

и с ничия Луна

и с никакви илюминации

и фойерверки

и северни сияния

не ще достигнеш ти

спокойната ми

проста

тиха

светлина.

ЗАВЕЩАНИЕ НА ПОЛ ЕЛЮАР

Бъдете непокорни

а не праволинейни

не гладки и лъскави

като асфалтов път

Бъдете непокорни

а не вещи музейни

които никога

не ще съгрешат

Бъдете сурови

бъдете чепати

на горуни приличайте

с разбъркан клонак

Не приличайте само

на експонати

утвърдени подредени

в музейния мрак

Бъдете ненадейни

изненада носете

не препинателни знаци

с определени места

Не само с нозете

с главата вървете

най-голямата скорост

се таи в мисълта

Опитайте всичко

и дясно и ляво

крачете в редици

вървете без ред

Но стъпвайте само

на място здраво

не вървете направо

но вървете

НАПРЕД.

1962 г.

В ПАМЕТ НА ХР. БАНКОВСКИ

Между земята и морето,

между зората и нощта,

на песен завидя поета

и полетя

след песента.

Но тя в небето се зарея

и своя полет продължи.

А той остана да лежи

като зачеркнат стих под нея.

Не го осъждай, Земьо,

бяла

от цвят и пръснати чела:

сърце на птица си му дала,

а си забравила крила!

РАЗСЪМВАНЕ ПРЕЗ НОЕМВРИ

Какъв мъглив, какъв навъсен ден:

презпладня се, а сякаш зазорява;

най-дългото разсъмване над мен

- и във самия мен! – сега настава.

О, не: не казвам, че живяхме в мрак,

в очакване – като на пуста гара:

ний всички бяхме във самия влак

и този влак летеше с пълна пара.

Огледай пак загърбения път,

проточил се зад тебе и зад мене:

началото е някъде отвъд,

а стига ли се чак до тук с пълзене?

Затуй просветва ноемврийски злак

и весел ноемврийски дъжд ни кваси:

ний бяхме във един и същи влак,

ала за жалост – във различни класи.

Не обвинявам никого от нас.

Ала и никого не оправдавам.

Зарад пропуснатия шанс. И час.

Пресвята клетва. И завет забравен.

Какъв очакван и изстрадан ден:

презпладня се, а сякаш зазорява;

най-дългото разсъмване над мен

- и във самия мен! – сега настава.

10 ноември 1989

МЪРТВИТЕ ПОЕТИ

Отдавна ридàни, отдавна пети,

спохождат ме за миг, за два

осиротелите слова

на мъртвите поети.

Разпознавам ги дума по дума:

на горди чела, в млади гърди,

останали са стари следи

от хулата или куршума.

Те ме причакват пред прага

или ме пресрещат насън.

И тръгват отново навън

да догонят своята сага.

По пътя стар, неизброден,

вървят сред къра голям.

И странно: останал сам,

аз дълго не съм самотен…

СИЗИФ

Най-трудното, Сизиф, е не тогава,

когато тикаш камъка с ръце

и трябва там, под тежестта лукава,

не рамо да подлагаш,

а сърце;

не е най-трудното дори това,

че горе с него изпълзял едва,

отново рухва той назад, назад! –

за да те върне пак при твоя ад.

Най-трудното е на самия връх,

когато спреш да си поемеш дъх,

погледнеш към съдиите си неми

и видиш през сълзи накървавени,

че грешници, от тебе по-големи,

отдавна, мой Сизифе,

 са простени.

СОКРАТ

Ти себе си позна.

Ала успя ли

да разбереш в последния си миг,

когато скри в гърди предсмъртен вик,

дали и другите са се познали?

Аз мога да ти кажа: не успяха,

не себе си – отровата познаха,

онази същата – на клеветата,

която ти е тъй добре позната,

която ти изпи докрай тогава,

но чашата, уви, остави здрава.

Ако и аз пред господа сгреша

и ме осъди някакъв светия –

отровата до капка ще изпия,

но чашата, Сократе,

ще строша!

ИКАР

Видяхте ме да падам –

чак тогава

ме забелязахте, че съм с крила.

И никой, мисля си, не пожела

да има моята печална слава.

Видяхте ме разкрилен на пръстта,

видяхте ме притиснат от смъртта.

И просълзиха се добрите дами

над младостта ми и над хубостта ми,

макар че всичко туй прежалил бях,

когато към небето полетях.

Но жаля, че не ме видяхте жив,

в мига на полета, на дързостта,

когато бях най-хубав,

най-щастлив…

Навярно щях все още да летя.

СЪДБА

Съдба, а всъщност ти какво си,

отде си ти, коя си ти?

Кажи, какво към мен те носи,

ела, в стиха ми се вмести.

Отдавна искам да те срещна,

отдавна мисля все това:

каква си ти – девица грешна,

старица праведна – каква?

Дочувам – някого обичаш,

дочувам – отминаваш друг,

на едного до гроб се вричаш,

отпъждаш другиго с юмрук.

Аз не проклинам твойто име,

защо, живей си на света.

Едно те моля – забрави ме

и приживе, и след смъртта.

С приятел чашка ще изпия,

сърце ще стихне, ще прости.

Аз се страхувам за ония,

с които ласкава си ти.

МОЛИТВА

Боже, мойта вяра не увяхна,

дяволът от гибел я спаси.

Ах, пази ме от жена невярна,

но от вярна – дваж ме пò пази.

Подкрепи ме с грубите си лапи,

дай ми необяздени коне.

Ах, пази ме от другари слаби,

подари ми силни врагове.

С тъмни пътища и вихри снежни

топлата ми стая угаси.

Ах, пази ме ти от люде грешни,

от светците – дваж ме пò пази.

Ако трябва – ти във смърт юнашка

с черната земя ме прегърни –

боже, дето си под мойта шапка

и туптиш във моите гърди.

* * *

Макар забравен, макар нищожен,

под будни вечерници и зори,

бъди часовник: стой, дето те сложат,

но времето точно и вярно мери!

КЕНТАВЪР

Такава беше моята съдба,

създал ме беше бог такава твар –

все някой да ми става господар,

все някого да нося на гърба.

От многото – избрах една беда:

да съм с копита, ала без юзда!

Макар и с половинка от човек,

живота ми е по-щастлив и лек,

защото оня на гърба ми – оня,

не аз го нося, а го носи коня!

И тъй, препуснали от век на век,

ний двамата се чувстваме спокойно.

Защото мигар би било достойно –

един човек да язди друг човек?

НАРИЧАЙТЕ МЕ ВЕЧНОСТ ИЛИ МИГ

ПРОЛОГ

До колене стоя в нощта

като в гергьовско жито,

ръка да вдигна само,

ще допра звезда.

Спят облаци по моето чело,

от дъждове умито,

и вият птиците

в косите ми

гнезда.

Ръка да вдигна само,

ще допра звезда,

край мен се гонят ветрове,

шумят морета.

Черней по мойта гръд

от бели ледници

следа,

стада се свличат -

тлее разпокъсана комета.

Край мен се гонят ветрове,

шумят морета,

полегнали са кротко

кротки планини.

Земята тръпне от нозе,

безсънна и заета,

отлитат разбушувани

ята от дни.

Полегнали са кротко

кротки планини,

стоя с опърлени от слънцето

коси и мигли.

По раменете ми се плъзгат

сини светлини

и аз не знам:

светкавица ли пада,

стих ли.

Стоя с опърлени от слънцето

коси и мигли

и слагам над очите си

широка длан

и тъй стоя и не разбирам:

век ли,

миг ли

след тез бушуващи

ята от дни

съм взрян.

И слагам над очите си

широка длан

и алената музика

пред мене се разлива –

да се закича с мака

на един вулкан,

изгрял самотен нейде

сред зелена нива.

І

До колене стоя в нощта

като в гергьовско жито,

от изгрева на моите коси

роса тече.

По пътя разговарят

камък и копито,

дете проплаква

и се смей звънче.

Потракват

бързи влакове

и бавни воденици,

в ковачниците чука

до зори

не спи.

Гората диша

и люлей по клоните

заспали птици,

задъхан тъпан

някъде

като сърце тупти.

Войници тръгват,

булки тихом плачат,

кандила мигат,

тръпне плаха гръд:

от дългите ли пътища

сърца се плашат,

от дългото ли взиране

очи сълзят?

Навярно се разсъмва вече –

над селата

мирише на горяла шума

и разчупен хляб.

И пушекът самин

с топола във ръката

клатушка се

по дирята

на пътник сляп.

Редят се пролет-есен

като след дума-дума,

кълби се синя буря,

цъфне тишина.

И ето ме

до колене в нощта

като в дебела шума,

от залеза на моите коси

вали слана.

Отдавна съм дошел

с далечни дълги ветри,

по дълги пътища

сам дълго рани мих…

Когато ви е нужно

да ме назовете -

наричайте ме просто

Вечност

или

Миг.

ІІ

ръка да вдигна само,

ще допра звезда.

Желая ви

звезда

насън да подържите:

прилича на усмивка,

може би

на свобода,

мирише на треви

и топла е

като сълзите.

- А сън ли бе:

гореше

Живовския мост.

И падаше

една звезда

неудържима,

добра като светкавица

и остра

като мъст.

И падаше.

И падна

подир седем дни,

но случи се така,

че падна

на дланта ми.

Сега във шепите

на Тракия

кълни,

сега се къпе

на тополите

в зелените фонтани.

По бистри утрини

се буди

във гнездо на славей

и вечер каца морна

на клепките

на мак.

Желая ви

звезда

да спи до вашето възглаве,

сънят ви да е светъл,

да ухай на сняг.

ІІІ

Спят облаци по моето чело,

от дъждове умито,

и бели мълнии

във облаците спят,

от мисли вихровито,

от песни гръмовито

на падащи звезди

и птици –

кръстопът.

- Припомням си: разгърден,

със очи горещи

летя през вековете

конник белорък

и от криле орлови

и момински вежди

направи тънката дъга

на своя лък.

На рози и тютюн миришат

угарите пресни,

от бухнали гори

балкана е взривен.

Денят над мен

е сътворен

от рилски преспи,

от мрака на Магурата –

нощта под мен.

- Припомням си: настръхнал

и завян от вихри снежни,

той спеше на земята

в тръпнещия скут

и от криле орлови

и момински вежди

изви

над гривата на коня

бял хамут.

Лицето ми

от бели манастири

е огряно,

реките тихо везат

свойта стъклопис.

Присяда вятърът

над южно топло рамо

да ми посвири

по хайдушки

с крушов лист.

- Припомням си: глава

склонил над длани вещи,

загледан на небето

в синята тъга,

той от криле орлови

и момински вежди

изви на небосклона

пролетна дъга.

ІV

и вият птиците

в косите ми

гнезда.

Като деца остригани

са смешни върховете.

По тях гората спуща

шумената си брада,

разрошена,

разбъркана от ветровете.

Села засмени

в бистрите реки надничат,

та яки пъргави нозе

да разхладят.

Камбанариите

на кукери приличат

и тежко

със камбанени огърлици

гърмят.

- И вият птиците

в косите ми

гнезда.

Длетото пее

и сред ясенова пяна

слънца изгряват,

зреят весели свесла

по тревненските

весели тавани.

Край Бяла

белите мостове

кацат леко

със гънки

от полите леки

на моми,

свалени от кобилици,

издялани от ехо,

извезани

от песни на чешми.

- И вият птиците

в косите ми

гнезда.

По трънена пътека

слиза

трънска върволица,

тъй както слизат

между клоните

листа,

тъй както

по брадясало лице

сълзата слиза.

И над България

и равна,

и неравна

теслите пеят

и събуждат

ранобудните петли.

И гледат къщите

на Мелник и Жеравна

под стрехи,

сякаш

изпод миглени мъгли.

V

край мен се гонят ветрове,

шумят морета.

От килимарски станове

земята се люлей.

Кошарите са легнали

като морена

и като дълга мряна

Дунава сребрей.

Не са зарасли и до днес

пътеките ми южни,

реките ми по прежнему

на юг текат.

Ах, как така се случи,

че орачи чужди

край крепости

прабългарски

сега орат.

На гибел ли гората

изворите праща,

нима създават песента,

за да умре?

От пясък

ражда се стъкло,

но камък не се ражда –

във шепите ми каменни

реви

и пей, море.

Огнище не изтля,

зорница не погина,

в очите на децата

южна вис сияй.

Ах, как така се случи:

родна реч старинна

осиротяла

да звучи

по чужди край?

Заплиташе се грива

във разбити ветри,

кръстосваше се сабя

с непокорен път.

Отлитат вече птиците

като крилати вейки

и лягат си

деца и приказки

да спят.

Войнишките невести

раждат пак войници,

над люлките им шарени

реви,

и пей, море.

Ах, как така се случи,

майко,

че чуждйнци

откриват днес гробовете

на български царе.

VІ

Черней по мойта гръд

от бели ледници

следа,

под черни облаци

лудуват бели водопади.

И тъй се ражда песента,

а песента света

ухай на старо вино

и на нощи млади.

Стоеше бяла Рада

пред високи порти,

кръжеше млад Индже

над Стара планина,

стояха горди конници

пред дваж по-горди

дворци,

съзиждани

от сняг и тишина.

И аз се мъчех

сенките им

в песни да вградя,

а песните потулвах

из гори бухлати.

Остана песента,

а песента света

ухай на старо вино

и на нощи млади.

Сама по кръчми стари

и под стари буки

свободна и чевръста

песента ходй.

По снежните си гуши

момичета и булки

от луди-млади песни

носеха следи.

Което тук цъфтя,

което тук кънтя

и литна

като щъркели

над късни млаки,

остана в песента,

а песента света

ухай на старо вино

и на нощи млади.

Черней по мойта гръд

от бели ледници

следа,

задават се

на облачни грамади

вековете.

До старите си рани

гушех песента –

от днес нататък

във сърца юнашки я носете.

VІІ

стада се свличат -

тлее разпокъсана комета.

Ята се вдигат –

грабнати от вятъра хорà.

Земя,

кой като лъвска кожа

тук те метна

и на реките със камите

те раздра?

По-светла от сълза е

младата ти слава,

не си покрита с древен

непрогледен мрак:

един хайдушки огън –

цяла те огрява,

една тръба войнишка

вдига те на крак.

Кавал те свири,

приказката те разказва,

лицето ти

от огъня в лула светлей:

една бунтовна песен –

цяла те оглася,

едно бунтовно знаме –

цяла те люлей.

Стада се свличат –

тлее разпокъсана комета.

Искутила си

тънки като саби

синове.

Миришат

леките ти ветрове

на мента

и от пелини

са горчиви

тежките ти дъждове.

На челото ти

рилски сняг

блести като паричка,

в полите ти се диплят

странджански гори.

Бълг-Булг –

бълбукат кладенци

и името ти сричат

и то в сърца тупти

и във очи гори.

И кой ще разбере

каква си тайна скрила,

каква си хубост скрила

в тъмната си гръд,

та скъпите ти рожби,

земьо,

майко мила,

обичат в твоя скут

с куршум в гърди

да спят.

VІІІ

полегнали са кротко

кротки планини.

Спокойни-стари зиме,

луди-млади лете.

И между тях

като в развити пелени

търкулнали са се

селата ни и градовете.

От рамена и песни

върховете раснат.

Гнездата си

от камък вият

старите орли.

С цвета на камъка

орлетата се раждат -

ще кажеш,

че са се родили

от скали.

Потоци

по комитски

иззад буките надничат,

оглеждат шарените

български земи

и скачат

и върхарите

надве разсичат –

ще кажеш,

че са се родили

от ками.

България –

на колене

като дете люлей я,

стопли я в шепи

като птиче

с дъх горещ.

Не си ли бил честит

да се родиш във нея,

успей поне

щастлив

във нея да умреш.

Момичета се гонят

и в коси развети

като във златни струни

вятърът звънти,

струят очите пламнали,

блестят лицата светли –

ще кажеш,

че са се родили

от звезди.

Почакайте, момичета,

къде са ви момците? –

Момците

със походки

на сърни:

от люлките си още

гледат планините –

ще кажеш,

че са ги родили

планини.

ІХ

Земята тръпне от нозе,

безсънна и заета,

опасана от пътища

и ветрове.

Замахва със крилете

на зелените дървета,

лети

в пространствата от звуци

и от цветове.

Пътуват облаците –

ледници взривени,

хармониките на моретата

гърмят.

Земя,

която има

кладенци студени

и някакъв

отрупан от акациите

път.

Човек я знае

мокра и разкаляна

от дъждовете.

Човек я знае

цялата във есенни листа.

Усещат я

и разпознават я нозете

по окосените ливади

и стрънта.

Човек я знае

с босата

забързана пътека,

с подплашения хоризонт

околовръст.

Затуй заравя пръсти

във тревата мека,

ухо допира

да послуша

шупналата пръст.

Сред този свят

от грохот

и настръхнали ракети,

един до друг,

между живота и смъртта,

земята и човека

често са заети

със най-обикновени,

делнични неща:

да си побъбрят

за житата

и за хляба,

за лятото

или дъжда,

що прошумя.

Земята

още дълго-дълго

ще му трябва.

Той знае.

Той целува

старата земя.

Х

отлитат

разбушувани

ята от дни.

И на крилете си

във песенния блясък

от нашите чела

отнасят висини

и от усмивките ни

светлина отнасят.

Отнасят

на крилете си

зашеметени

и в разярената

от стари песни

гръд

на знамената ни

бунтовното свистене

и на сърцата ни –

приоблачния гръм.

Отлитат над полета,

чезнат над морета,

забулени от песни,

скрити от цветя –

ранените ята

на Двадесет и трета,

на планините

партизанските ята.

Със всичката си смърт,

със всичкия си смях

летят над мокри бузи

и над друми прашни.

Ята от дни.

Отлитат.

Ний стоим под тях:

едни им свалят шапки,

други вдигат прашки.

Със всичката си скръб,

със всичката надежда,

със вечната си песен

по вечния си път

летят.

Летят. Едни –

за първи път ги срещат,

а други ги изпращат

за последен път.

А ти?

Когато дойде, сине,

твоя час –

върви след тях в студа,

върви след тях във зноя.

И ако падне

сребърно перо,

тогаз

вземи го –

да допишеш

тази песен моя.

ХІ

стоя с опърлени от слънцето

коси и мигли.

Отде струи такава

странна светлина?

Познати на дланта

и на сърцето –

мили

лежат браздите

като черни писмена.

Над тях замръкнал жерав

пътя си оплаква

и ранна чучулига

сред лъчи кръжи.

По тях сеячът крачи

и с ръка замахва –

и струва ти се,

че се учи да хвърчи.

Тук в корени

и листица

живота властва,

безсмъртието на земята

тук кълни.

И тук,

обиколил легенди

и пространства,

Икар се връща

на браздите да се поклони.

Стоя с опърлени от слънцето

коси и мигли.

Бразди.

От изгрева до залеза –

бразди.

Земята е

набърчила чело

и мисли,

земята

нова красота

ще ни роди.

Земята мисли

със посетите безстрашни

глави бунтовни

и бунтовни знамена.

Затуй,

от дланите ни топли

и от сълзи влажни,

лежат браздите

като черни писмена.

Момичетата

от браздите

плитките си сплитат

и словото се учи

от браздите

да блести.

Ракетите

на път поели

към звездите,

след себе си оставят

спомен

от бразди.

ХІІ

По раменете ми се плъзгат

сини светлини

и в чашките

на минзухарите

се сцеждат –

навярно сенките на водопади

или сенки на сърни,

или следи от погледи,

които тук се срещат.

Танцуват,

разминават се

и пак се сбират,

вихрушки от светулки,

струйки от лъчи.

А може би са сънищата,

тръгнали да дирят

окъпаните

в синьо кладенче

очи.

А може би са думите

на песента,

на облака

от чучулига

подарена,

осиротели

като есенни листа,

поели

да преспят

в рогата на елена.

По раменете ми се плъзгат

сини светлини

и аз съм щедър тази нощ,

по-щедър от мечта съм:

ще ви даря

със дълги пътища

и дълги дни,

и с ясен хоризонт,

от рилски сняг

по-ясен.

Когато легнете

до сънищата си

да спите,

със светлина

от карамфили

ще ви озаря,

ще ви даря

с безсмъртието

на тревите,

с величието

на пръстта

ще ви даря.

Ще бъда луд

и безразсъден

като нивга,

като сатир

ще бъда весел

и пиян,

на всички устни

ще оставя

по една усмивка

и ще напълня

със сполука

всяка длан.

ХІІІ

и аз не знам:

светкавица ли пада,

стих ли.

Една тревога

погледа ми ледени.

Простирам длан

над вас,

зелени нощи тихи,

простирам длан

над вас,

гърмящи, рижи дни.

От вихрите на танците

приспана е земята

и от прегръдки

стоплена,

нощта мълчи.

Момичетата шепнат

със езика на листата,

от устни вятърът е влажен,

от очи.

Простирам длан

над вас,

момичета свенливи,

над вас,

момчета,

и над този хубав час:

защото знам,

че са умирали

и по-красиви,

по-луди

може би,

по-влюбени от вас.

От гълъби

и сънища отлитащи

нощта се буди

и вятърът се ражда

от размахани ръце.

Реката

към тополата поглежда

и се чуди:

не вземе да тече,

ами на вятъра расте.

Момчетата

на водопадите с езика

разговарят,

трепти денят,

от погледи и от цигари

нажежен.

Към ябълка узряла

мята гега зла овчаря

и над калпака му

изгрява

звездопад червен.

И аз не знам:

светкавица ли пада,

стих ли.

Една тревога

погледа ми ледени.

Простирам длан

над вас,

зелени нощи тихи,

простирам длан

над вас,

гърмящи, рижи дни.

ХІV

и слагам над очите си

широка длан

да те подиря, мой живот,

да те погледам:

живян ли си,

тъй както от мечтателите

си мечтан

и със смъртта

по прежнему ли

крачиш редом.

И погледа си

в твоето чело опирам,

в ръка с червена роза –

да го осветя.

И повече

от хубостта ти се опивам,

защото крачиш

дваж по-близко

до смъртта.

И слагам над очите си

широка длан

и диря те в живота си,

любов,

да те погледам:

все тъй ли

пътя ми

от тебе е огрян,

по прежнему ли

до омразата си редом.

Поставил съм те до звездите

и съм смешен

тъй дълго да се вглеждам

във безоблачната вис.

Но аз съм дваж по-предан

и по-нежен,

защото

дваж по-близко

до омразата вървиш.

И слагам над очите си

широка длан

да те намеря, вяра,

зорко да се вгледам:

през тебе ли

по прежнему

е пътя ми прострян,

по прежнему ли

са съмненията редом.

Пътувай с мен

и не угасвай, моя роза,

защото край попукани

от спомени уста

живота на планетата

като дете

на рамо нося,

а толкоз близка

до живота

е смъртта.

ХV

и тъй стоя и не разбирам:

век ли,

           миг ли

със своето дихание

ме стопляш ти.

Ах, сладко на сърцето е

за теб да мисли

и като буков лист

по тебе да трепти.

Обичам зиме

да те гоня като луд,

порозовяла

по развихрени пързалки,

или да седна уморен

във твоя скут

и ти да звъннеш с обици

от борови шишарки.

Обичам есени

да слушам

как в нощта

гердан от жерави

на бяла шия нижеш…

Ах, ти –

като оназ мома

от песента:

не носиш карамфил,

на карамфил миришеш.

Да бъда само звук

от твоите слова,

да бъда само

мъничка светулка в мрака,

да бъда само китка

весела трева

или една изгубена

в тревите

мравка.

А ти си ме отрупала

със цяла,

цяла

една земя,

накитена със плод голям.

Благодаря,

загдето толкоз много си ми дала,

ще съм щастлив

да смогна

двойно да ти дам.

От теб не искам нищо,

само да сведа

чело над засияла

казанлъшка роза,

да пия

от звънтящата ти

сребърна вода,

на шарените ти поляни

да се просна.

ХVІ

след тез бушуващи

ята от дни

съм взрян.

Към тях

като съм изгреви

ръка простирам:

отпочинете

на широката ми длан,

за вас

от песните зрънца

и от челата капки сбирам.

Поспете

в гръмотевичната тишина,

ще ви постеля

чергите на чернозема:

аз искам

от очите ви

да взема светлина

и весел вятър

от крилете ви

да взема.

Аз искам

да погледам

яростните вихри

на лудите ви

и обречени ята:

на тънък крушов лист

куршумът да ми свири,

на нестинарски огън

да играй смъртта.

След тез бушуващи

ята от дни

съм взрян:

отбийте се за мъничко

от ветровете,

нощувайте

в звездите

на разцъфнал дрян

и на светкавиците

в сенките

поспете.

Пред вас

заснежените върхове

застават прави

и всеки път

под вас

е с почит спрял:

аз искам

полет бял да взема

от съня ви,

да взема светлина

от вашата печал.

Да няма

скитнишки огньове

угасени,

да няма

уморени кораби

и знамена.

Безсъница

в зениците

да се засели,

да има

яростни гребла

и шеметни платна.

ХVІІ

и алената музика

пред мене се разлива -

отдавна тази музика

познаваш ти:

над Розова долина

изгревите са такива,

такъв е залезът,

когато люлякът цъфти.

Окъпан в тази музика стоиш.

И ето:

усещаш как роса

преди разсъмване роси,

долавяш в тази музика

от дъждовете ехо

и ехо

на косачите

от тънките коси.

Такава музика трепти

и аленее,

такава музика зори

над твоя път,

че ако мине

облака на зимата

през нея,

над нас

червени снегове

ще завалят.

Във тази музика

зелени млади ниви дишат,

пияни пролетни градини

се кълбят,

във нея

улици забързани

се стичат,

площади гневни

в тази музика

гърмят.

Със нея

люлките на първескините

заспиват,

мечтатели

във всеки сън,

по всеки път

отнасят тази музика…

Къде отиват –

на вечен празник ли,

или на сладка смърт?

Отиват там,

отдето сенките се връщат,

отдето пролетта

донася своя смях.

Към тях

реките бистрите лица

обръщат

и гледат

слънчогледите

като деца след тях.

ХVІІІ

да се закича с мака

на един вулкан

или с вулкана,

нежно разцъфтял,

на мака –

избухнал

в пазвите на Бузлуджа,

далече взрян,

или застанал сред полето –

на вихрушките да маха.

Да бъда зрънцето,

заспало

в топла нежна длан,

или във пазви

зимна бяла Добруджа

да гуша;

да съм възглаве

на облечения с ветрове

Балкан,

или да бъда

струната

на тънка гусла;

да бъда смешната сълза,

търкулната

по детска буза,

или гнездо

за птиците на пролетта,

да мога

с тиха ласка

да приспивам буря

или да бъда ехо

на калинката от песента;

да съм ръка

за каменната чаша на морето,

или пък лъч –

на песъчинката да спя,

да бъда рамо,

от глухарче уморено,

коляно

на пустините

за сръчната резба;

да съм сърце –

на хората

за цялата печал,

и ласката –

от мен

на нежност да се учат…

Това е моята съдба

и моя дял,

завидната ми

или незавидна участ.

Това е правото ми

от звезда да съм огрян,

да нося името на утрото,

което иде,

и да се кича

с мака на един вулкан,

вулкан,

на огнен връх

избухнал от гърдите.

ХІХ

изгрял

самотен нейде

сред зелена нива.

Сред пламнали

от мълнии и изгреви

ръце.

Търсете

таз земя

във приказка красива,

търсете

тази нива

в моето сърце.

Балкана го държеше

като въглен в шепи

и във калпак хайдушки

от дъжда го кри.

Но вий не го търсете

из тайги и степи –

неотстъпчив

и горд

в сърцето ми гори.

Той над окопите в Испания

се люшна,

той озари

студения тъмничен зид.

Не падна повален,

ни в нощ угасна южна –

в сърцето ми трепти

като звезда побит.

На всички дълги нощи

ставаше зорница

и продължение

на всеки къс живот.

Сега искри, зори,

залязва

и възлиза

на моето сърце

в безоблачния свод.

От него меч се чупи

и куршум ръждясва

и като лъч се просва

смерча укротен.

Над жалката ви смърт

велик

и страшен властва,

навеки

с моето сърце

побратимен.

Вървял

на отчаянието

край самите бездни,

в землянките

на подвига върху приклада спал,

сега сред спомени,

сред клетви

и сред песни

в пръстта свещена

на сърцето ми

е разцъфтял.

ЕПИЛОГ

До колене стоя в нощта

като в гергьовско жито,

ръка да вдигна само,

ще допра звезда.

Спят облаци по моето чело,

от дъждове умито,

и вият птиците

в косите ми

гнезда.

Ръка да вдигна само,

ще допра звезда,

край мен се гонят ветрове,

шумят морета.

Черней по мойта гръд

от бели ледници

следа,

стада се свличат –

тлее разпокъсана комета.

Край мен се гонят ветрове,

шумят морета,

полегнали са кротко

кротки планини.

Земята тръпне от нозе,

безсънна и заета,

отлитат разбушувани

ята от дни.

Полегнали са кротко

кротки планини,

стоя с опърлени от слънцето

коси и мигли.

По раменете ми се плъзгат

сини светлини

и аз не знам:

светкавица ли пада,

стих ли.

Стоя с опърлени от слънцето

коси и мигли

и слагам над очите си

широка длан

и тъй стоя и не разбирам:

век ли,

миг ли

след тез бушуващи

ята от дни

съм взрян.

И слагам над очите си

широка длан

и алената музика

пред мене се разлива –

да се закича с мака

на един вулкан,

изгрял

самотен нейде

сред зелена нива.

АКО СЪРЦЕТО ПЕСЕН Е ОСТАВИЛО

Надгробен, дървен, черен кръст,

забоден в рохка пръст.

Във тоя гроб мечтите

и пътищата на един живот са сбрани

и зачертани,

навеки зачертани с тоя кръст.

И нека се разлистват пак горите,

и нека падат пак листа червени,

със сянката на тоя черен кръст

сезоните са заличени.

Дори когато слънцето изгрява,

черней се кръста и го зачертава.

Надгробен кръст,

от бук скован.

Един живот

е зачертан.

Ако чешма са дланите оставили,

когато пълним стомни,

ще ги спомним.

Ако ли меч ръцете са оставили,

чела ще наведем, ще го целунем

- ще се закълнем.

Ако сърцето песен е оставило,

с уста

на вятъра ще я нашепнем

и на света.