|
|
|
Написана през Февруари 1996 Роден съм на 2 Август 1931 г. в село Живовци, недалеч от старославянското селище Кутловица, което днес се нарича Монтана. По онова време на тази дата е честван Илинден, та мама предложила да ме кръстят Илия. Не! - отсякъл дядо ми Анастас, ще носи името на друг светец, на който и аз съм кръстен: Свети Анастасий. От тогава изглежда и битува в нашия род легендата за родството ни с този Солунски мъченик, чието име българската църква почита на 29 Август. И дядо ми Анастас, и баща ми Стоян са починали, когато съм бил още пеленаче. Но от стария дядо поп Георги от наше село научих, че преподобний Анастасий Струмишки е посечен от турците зарад наша вера болгарская". Когато пораснах, прочетох и житието на великомъченика и бях много горд да узная, че той е бил оръжейник и бунтовник. Моите предци, издънка на Солунски българи, са били дюлгери каменоделци. Много мостове, църкви и манастири са съхранили следи от теслите и длетата им. Последното, което са съградили дядо ми и баща ми са Живовският каменен мост, църквата ни, камбанарията и училището, в което се учих. Всичко това отдавна е дъно на един недомислен и безполезен язовир. Гимназия, учих в преименувания днес град Монтана, а филология и журналистика - в Софийския университет. Първото си стихотворение ("Ковач"), написах още в прогимназията, първата си книга ("Първа любов") издадох през студентските си години. Най-яркият ми детски спомен е срещата ни с Елин Пелин. След литературното четене, в което участваше и той, някое от другарчетата ми извика, че и ние си имаме местен писател. Елин Пелин рече: я да излезе тука, че да премерим силите си с него. Засрамих се и избягах. Някои мои читатели и критици намират в творчеството ми елементи на богато въображение, романтика, приказност. Трябва да отбележа, че винаги съм се придържал към реални събития и реални личности, колкото и да съм ги "опоетизирвал" и "разкрасявал". Така е в повеста ми "Имаше едно момче", така е в романите ми "Конници" и "Хищникът", така е дори в приказките ми за Малчо. А и в поезията ми е така. Бях верен на времето, в което се родих, живях и творих. И нямам намерение да се ровя в гардероба на старите си творби, за да ги преправям според ръста на новите моди и съдбовни превратности. Пък и искам да си остана верен на майчиния завет: не кръшкай в живота, чедо, помни че си син на майка Стоянова, а не на майка Бежанова... По-важни произведения: Поезия "Първа любов", 1955; "Майска виелица", 1961; "Наричйте ме вечност или миг", стихове и поеми, 1966; "Очарование", 1974; "На грешната земя", лирика, сонети, стихотворения в проза, 1978; "Жертвено цвете", любовни елегии, епични песни и строфи, 1981; "Търсете българския алпинист" , 1985. Проза "Неделни новели", разкази, 1973; "Скитания", пътеписи, 1974; "Златната лисица. Хищникът", роман, 1989. За деца "Пъстра торбичка", стихове, 1961; "Имаше едно момче", повест-приказка, 1964; "Кладенчови очи", стихове, 1967; "Конници", роман-приказка, 1971; "Мравешка пътека", приказки и стихове, 1971; "Казвам се Малчо", приказки и анкдоти, 1989. Няко и от тези произведения или части от тях са преведени на руски, белоруски, украински, френски, английски и др. езици. По данни от "Речник на българската литература' и други справочни издания, за мене и творчеството ми са писали: Борис Делчев, Димитър Канушев, Минко Николов, Ефрем Каранфилов, Пантелей Зарев, Стефан Елефтеров, Иван Цветков, Людмила Григорова, Симеон Хаджикосев, Енчо Мутафов и др. - за творчеството ми за възрастни; Иван Милчев, Йордан Василев, Николай Янков, Даря Табакова, Михаил Василев, Благовеста Касабова и др. - за произведенията ми за деца.
В края на миналия век дядо ми Анастас Златанов, беден трънски майстор, заедно със своя брат се заселват в село Живовци, Михайловградско. там съм се родил на 2 Август 1931 година. Баща ми Стоян Анастасов, умира твърде рано - когато съм бил на няколко месеца. Умира млад - едва двадесетгодишен. Наскоро след това починал и дядо ми. След няколко години майка ми - Верка Георгиева Стоянова, се омъжва повторно. За баща си - Стоян Анастасов Златанов - зная малко. Неговите другари го помнят като честен младеж, който заедно с тях е бил комсомолец. Работил е заедно с дядо ми като зидар. Възпитянието си дължа на майка ми и на нейния втори съпруг - Алекси Иванов, по професия коларо-железар. След Девети септември, заедно с майка ми те били едни от първите основатели на ТКЗС в нашето село. Той бе член на партийното бюро в село и почина през 1951 година. От техния брак имам по-малък брат Никола Алексиев Иванов, който работи като пощенски служител в Михайловград. Веднага след Девети септември 1944 година бях приет за член на РМС, по-късно известно време бях и член на селското ръководство. Прогимназия завърших в родносто си село, а гимназия в Михайловград. В гимназията бях в ремсовото ръководство, а по-късно - в ученическия комитет. През лятната ваканция работех като инструктор в Околийския комитет на СНМ. Участвал съм в бригадирското движение - на линията Враца-Оряхово като кадрови батальонен командир. Записах и следвах руска филология в Софийския университет, но висшето си образование не завърших до край и не се дипломирах. Жена ми Виолета Стефанова Сотирова работи като старши икономист в Главно управление на железниците - София. Имаме син на седем години. След отбиване на военната си служба в град Станке Димитров през 1955-1957 година работих като журналист в Радио София, в-к "Септемврийче", издателство "Народна младеж", а сега - в Съюза на писателите. Секретар съм на Съюза на българските писатели, член съм на Комитета за култура и изкуство, член съм на ЦК на ДКМС и на бюрото на ЦК на ДКМС. Не съм съден и осъждан. Нямам наказания. Издал съм следните книги: "Първа любов", 1955; "Майска виелица", 1961; "Пъстра торбичка", 1961; "Есенни макове", 1963; "Малко е да те обичам", 1964; "Посвещение", 1964; "Наричайте ме вечност или миг", 1966; "Имаше едно момче", 1967 и други. |
|
Страницата е актуализирана на 04/23/10 от Калин Стоянов и Боян Стоянов, всички права запазени. |
