Такъв
характер не
се среща
често. Беше
твърд, но
уязвим,
непреклонен,
но крехък,
великодушен,
но и с тежка
памет.
Сложен,
трудно
разгадаем
за онези,
които го
познаваха
повърхностно,
но пределно
ясен и
открит – за
тези, които
се
домогваха
до
дълбоката
му същност.
Не можеш да
го измериш с
познатите
мерки. В
замяна на
това той
имаше точно
огледало,
което
никога не
подвеждаше –
поезията му.
А тя беше
излята
направо от
сърцето.
Дори и в
крайностите,
на които
той, като
всички нас,
плати висок
данък –
Анастас
беше
съдбоносно
искрен.
Така, както
призоваваше
с
трогателна
настойчивост
да търсим, “дори
и век да мине”,
българския
алпинист,
останал
завинаги на
Еверест –
така и
читателят
на Анастас
Стоянов, ако
иска да
открие
поета,
трябва
настойчиво
да го търси
само там, на
върха. В своя
път към
голямата му
поезия
читателят
ще види
необичайни
багри: от
наивните
може би, но
бликащи от
слънчева
искреност
стихове на “Първа
любов” до
венеца на
неговото
зряло
творчество –
поемата “Наричайте
ме Вечност
или Миг”. В
това
пространство
са
заключени
стихове, на
които сам
той даде
библейски
названия: “Жития”
– на сънища и
облаци, на
залези и
птици, на
пътища и
мостове. Във
всичко
поетът
търсеше
хармония –
дори и в
полюсните
конвулсии
на
човешката
душа.
Неговият
стих звучи
като
нравствена
повеля, таи
силата на
вик и
пророчество:
Търсете
българския
алпинист,
търсете го,
дори и век да
мине;
в дълбока
бездна или
звездна вис
–
не толкоз
лесно
българинът
гине!
Или
трикратната
молитвена
клетва:
Ах, пази ме
от жена
невярна,
но от вярна –
дваж ме пò
пази.
…
Ах, пази ме
от другари
слаби,
подари ми
силни
врагове.
…
Ах, пази ме
ти от люде
грешни,
от светците
- дваж ме пò
пази.
Или още:
Не вървете
направо,
но вървете
НАПРЕД.
Признавам
особеното
си
пристрастие
към поемата
“Наричайте
ме Вечност
или Миг”.
Навярно тя е
създадена
във
върховен
миг на
поетично
упоение и
озарение.
Толкова
пластична,
привидно
спокойна
като река,
родена от
приоблачни
върхове, но
мъдро
уталожена в
равнината –
тя е с такива
глъбини на
прозрението,
каквито
една ли ще се
повторят
под
българското
поетично
небе! Сякаш “някой
свише”
е
диктувал
тези
натежали от
мъдра
светлина
строфи:
До колене
стоя в нощта
като
гергьовско
жито,
ръка да
вдигна само,
ще допра
звезда.
Спят облаци
по моето
чело, от
дъждове
умито,
и вият
птиците
в косите ми
гнезда.
Трудно се
реже откъс
от тази жива
сплав.
Докоснеш ли
я – сама се
излива
нататък:
Ръка да
вдигна само,
ще допра
звезда,
край мен се
гонят
ветрове,
шумят
морета.
Черней по
мойта гръд
от стари
ледници
следа,
стада се
свличат –
тлее
разпокъсана
комета.
Край мен се
гонят
ветрове,
шумят
морета,
полегнали
са кротко
кротки
планини.
Земята
тръпне от
нозе,
безсънна и
заета,
отлитат
разбушувани
ята от дни.
Полегнали
са кротко
кротки
планини,
стоя с
опърлени от
слънцето
коси и мигли.
По раменете
ми се
плъзгат
сини
светлини
и аз не знам:
светкавица
ли пада,
стих ли.
Стоя с
опърлени от
слънцето
коси и мигли
и слагам
над челото
си широка
длан
и тъй стоя и
не разбирам:
век ли, миг ли
след тез
бушуващи
ята от дни
съм взрян.
Ако не
звучи
претенциозно,
бих могъл да
кажа, че с
такива думи
и звуци
Анастас
Стоянов сам
е изваял
своята
поетична
статуя.
С длетото
на своя
талант.
Под меката
светлина на
българското
небе.
И с
благослова
на България,
на която той
беше
възторжен
поклонник
до
последния
си дъх.
Тази
нетленна
статуя на
поета
мислено
поставям на
неговия
пресен гроб
на хълма
край
Монтана.
