Научих се да
минавам
през думи, очи
и стени –
душата си да
спасявам
при други хора
и дни.
Задъхан дълго
да крача
сред други
рамена –
от ранната
ранина,
докато падне
здрача.
Под друго небе
голямо,
пълно със зной
и мраз.
Оставям ви
усмивка само –
да мислите,
че съм при вас.
ДЕН
Хубав, радостен,
безимен –
как да спастря
този ден?
Научи ме да го
имам,
да остане дълго
в мен.
Да зори, да ме
залива
с дъжд и сняг,
и синева,
ала да не си
отива.
Научи ме на
това.
Ако пък
засвечерява,
ако го забули
мрак,
научи ме ти
тогава
как да си го
върна пак.
Тих, обикновен,
незнаен –
пръст и камък,
и трева,
но по прежнему
сияен.
Научи ме на
това.
Ах, денят в
нощта се срина!
Научи ме ти
тогаз
как със него да
замина,
в него да
остана аз.
И очакван, и
забравян,
посред стъпки и
слова,
да залязвам и
изгрявам.
Научи ме на
това.
УЛИЦА
На шумна улица
живея,
от колела
паважа стене.
Да се надишат с
този гръм –
провисват
облаци над мене.
Гърми денят,
гърми нощта,
гърми кръвта…
И ми се струва:
от скоростите
вихром грабнат –
пътува моя дом,
пътува.
И не нощувана,
а пропътувана
в зори, зад мен
нощта остава,
и не със сънища
– със пътища
е пълно моето
възглаве.
На шумна улица
живея
и тъй със
грохота й свикнах,
че даже да стоя
смълчан –
със мислите си
се надвиквам.
И се оставям да
ме носят
вълни от грохот
и гълчава.
Гъмжи живота
тук.
Смъртта
по други улици
минава.
Ако ми дойдете
на гости,
вий не
почуквайте –
гърмете!
Потрябва ли ви
мойто име,
със мълния ме
позовете!
На шумна улица
живея.
И падна ли сред
път,
помнете:
зарийте ме в
каменопади,
във облаци ме
погребете.
Не ме оставяйте
в земята,
във тишината й
старинна,
аз искам дълго
да живея –
в безмълвието
ще загина.
ВОДА
По Гергьовден,
привечер, помня –
заблещука ли
първа звезда,
мама изнасяше
стомна
пред прага,
пълна с вода.
И ми думаше:
нявга, сине,
кога сме под
турско били,
тръгнала
дружина
да мине
към врачанските
тъмни скали.
Двеста души,
с войвода начело,
скокнали за
народ да мрат,
замръкнали
в не знам кое село
и потропали –
вода да им
дадат.
Но пусто село –
като мрътвица,
никой не
отлостил врата…
Оттогава
стомна водица
слагат лете по
наште места.
Защото,
кога
падне мрака,
от град на град,
от село на село
скитат двеста
жадни юнака,
с гневен
войвода
начело…
Дружино жадна,
аз те помня –
пушка до пушка,
юнак до юнак!
И уча децата си
пълна стомна
да слагат вечер
пред нашия праг.
ДОМ
На Иван
Давидков
Ни на кон, ни със влак, ни пешком
през вода и
през огън мини:
до стария,
родния дом,
с олющени,
стари стени,
като вехта
оръфана книга –
със нищо дотам
не се стига.
Аз сам го
срутих без следа,
разлиствах го
тухла по тухла,
додето в нозете
ми рухна.
Но със всяка
свалена греда
аз виждах как
той се въздига,
с прозорчета
сини ми мига,
възправи се
бавно пред мен –
в сърцето ми
съграден.
Не зная –
там, дето той
бе,
под нашето
селско небе
вода ли, трева
ли ще плиска.
Да плиска
каквото си иска!…
Но знам, че
където да съм,
наяве да бъде,
насън,
под тебе да
мина, Балкане,
в сърцето ми
той ще остане.
И дори след
печалния ден,
когато от вас
си отида,
ще блести
непокътнат в мен
като бисер в
заровена мида.
АРИТМИЯ
Искаш ме
простодушен,
тихичък,
кротичък,
плах.
Искаш да бъда
послушен…
Бях!
Искаш да бъдем
в редичка,
тихи като трева,
хванати за
ръчичка:
раз-два,
раз-два.
Но онзи юмрук в
гърдите
удря –
ще
ме взриви:
по своему брои
дните,
радва се
или гневи.
И усещам аз:
залитам
и наяве,
и в съня –
на лудия му
ритъм
не се ли
подчиня.
И разбирам:
колкото мога,
със собствено
раз-два
по същата тази
посока,
но с друга
походка
вървя.
ВЯТЪРЪТ
Аз съм Вятърът:
идвам невикан,
аз съм Вятърът:
тръгвам си сам –
вашите кораби
пътем да тикам,
на вашите
мелници
брашно да дам.
Източен,
Западен, Северен, Южен,
разжарен
или вледенен,
с добро или
лошо –
аз съм ви нужен,
както и вие сте
нужни
на мен.
Аз съм Вятърът:
на облака коня,
аз съм Вятърът:
на пътя синът,
мога и
глухарчето да не ороня,
мога
да
изкъртя из корен
дъбът…
Но ако се случи
на длан корава
да падна,
от нежност
зашеметен,
не ме улавяйте
властно тогава:
аз умирам
едва укротен.
ИЗКУСТВО
Мастилото на
мъката е гъсто,
от сълзата
по-гъсто,
от кръвта.
Със него се
пише
късо
и кръстом,
както
светкавицата –
по нощта.
Но трижди
по-гъсто е,
отразило
две надвесени,
гневни очи.
Написаното
с такова
мастило
и огън
не
може
да заличи.
ПРЕМЪЛЧАНОТО
И клеветника,
и клеветата –
всичко е до
време,
до ден, до час.
Друго ще
запомня:
тишината,
паднала като
облак
над вас.
Не казвам,
че ми мислехте
злото –
имахте кротки,
добри лица.
И аз не ви
мислех зло, защото
си мислех
такива едни
нещица:
не дай си боже,
да бях в ледовете
и ме понесе,
откъртен,
леда,
или в небето –
и без да усетя,
се отклоня
към мъртва звезда,
и сред бялата
пустош
смълчана,
и сред
звездната
мъртвина
ми потрябва
ръка простряна
или даже
дума една –
щяхте да ме
гледате
като обречен,
а в очите –
ни добро, ни
зло.
Както ме
гледахте
онази вечер…
Това е.
Прощавайте.
Било що било.
БАЛАДА ЗА ПЕНЬО
Имаше очи
зелени,
беше пътник
от момче.
И за него
заловени,
други виждах
да влече.
Връщаше се рано
заран
с мрак
и
мисли натоварен.
Светъл
тръгваше по мрак.
Аз го бих
нарекъл влак,
ако влакът
могъл би
тъй човешки да
скърби,
тъй да мрази,
тъй да люби,
като птица да
се губи
и в стиха си –
вместо в къща –
като облак
да се връща;
тъй завит със
мрак,
да ляга
върху сянка от
балкан
и под грижата
да слага
за възглаве –
морна длан…
Но веднъж не се
завърна:
нещо влака
преобърна,
на плещите му
увисна,
свлече се
и го притисна.
Яка носеше душа,
ала нещо натежа
–
и не издържа
човека.
Ватенката беше
лека –
ах, какво под
туй небе
тъй непоносимо
бе?
Сам твърдеше,
че му стига
топъл хляб
и стара книга.
Трябва да е
нещо тежко,
необхватно,
нечовешко,
що се носи
не в ръце,
не на рамо –
на сърце!
СЕСТРИЧКА
Недей ме пита
имам ли сестричка
и днес къде е и
каква била.
Сестричката ми
бе като звездичка…
Но малката
звезда се разболя.
Умираше,
отиваше си вече
- а беше рано,
беше призори, -
умираше, а
татко тихо рече,
че е далеч
града
и нямаме пари.
Бе малка –
люлката й бе голяма, -
не бе видяла
селската река.
Тя знаеше да
казва само “мама”,
на всяко нещо
викаше така.
Със тая дума тя
зовеше всички –
и мен, и баба –
всичко на света.
Преди да склопи
сините очички,
тя назова така
дори смъртта:
протягаше
ръчичката си слаба,
разстлала мокра
от потта коса –
и тръгна след
смъртта, като че с баба
бе тръгнала за
гъби във леса…
Тя имаше очички
сини-сини.
О, как ли би
раздиплила коса
сега, след
седемнадесет години,
да тръгнеше за
гъби във леса…
Недей ме пита
имам ли сестричка. –
Една сълза на
миглите гори,
че щях да имам,
както имат всички,
но бе далеч
града
и нямахме пари.
* * *
Знаеш ли, че
туй небе красиво
с простичка и
нежна синина
може да се
метне като диво
върху тая тиха
планина.
Бистротата в
миг ще се размъти
и не ще остане
и следа
от лазура. И
небето с тътен
ще разплиска
огън и вода.
Знаеш ли, че
всеки миг реката,
що бълбука в
тия долини,
може да
придойде, да размята,
да раздипли
яростни вълни,
да надигне
яростни грамади,
като приказка
да порасте,
да събори къщи
и огради
и градини в миг
да помете.
Сякаш всичко
преобръща леко
някаква
невидима ръка…
Тъй е и с
душата на човека,
и със песните
му е така.
ЖЕРАВИЦА
Жèравица,
Жèравица, Жèравица,
а не Жерàвица,
момче!
Жèравица –
аз я помня
пролетната
ранна равнина,
с надиплените
топли, тъмни пазви
и бели, весели
зърна във тях.
Тогава жеравите
кацаха по нея,
неуловими, тихи,
нежни, леки –
целувки
по челцето на
дете.
Покланяха си се
един на друг
и се понасяха
във своя танц.
Ех, танц на
жерави –
така танцува
усмивката по
устните, момче!
Притихваше
селцето ни тогава,
камбаната не
биехме дори,
че само дето
жерав танц върти,
ще се въртят
след туй
коса и сърп…
И затова помни,
доде си жив,
че и на другите
предай да помнят:
Жèравица,
Жèравица, Жèравица,
а не Жерàвица,
момче!
СОФРА
Голяма е
софрата ни. Но мама
я тъй отрупа,
тъй я нареди,
че както и да
иска, вече няма
место за нищо.
Ала пак стои,
ръце отрупала
със плодове,
награбила къде
каквото хване,
донесла и една
искряща кана
и с поглед по
софрата пак снове.
Пред мен
нарежда мама плодовете,
родени от земя
и дъждове.
И аз си мисля
мълком за ръцете,
понечили да
пишат стихове.
* * *
Аз под всяко
було ще разбуля
моя враг.
От враг не се
боя.
Има той усмивка
на акула
и прегръдка има
на змия.
И не ще избягам
да се скрия:
сам ще найда
сили за това –
тез зъби
отровни да избия,
да извия
змийската глава.
Но когато свой
оклевети ме,
оплете ме в
някаква лъжа –
помогни ми,
майко, подкрепи ме,
вярвай:
сам
не мога издържа.
ЛИСТОПАД
Червени вихри
стъпките ви
чуха –
довиждане,
листа,
до пролетта,
до стрелнатите
щъркови ята
и до
тиктакането
на капчука!
Обичах
в нежни нощи
да шумите,
познавах ви
по погледа
зелен.
Сега сте птици
–
покрай мен
летите,
сега сте дъжд –
валите върху
мен.
Какво да сторя?
Сам вървя на
пръсти
и в шепа дишам
посред
листопада.
Едно листо до
мене
кръстом пада –
тополата посяга
да ме кръсти.
Настъпва
кръговрата.
Цяла, цяла
България сияй
околовръст.
Тя вечната си
вис
ви беше дала,
сега ви дава
вечната си
пръст.
Какво,
че времето ще
ни отрони,
какво,
че ще ни грабне
листопад?
След нас
остават
корени и клони
и цвят остава,
нежен,
вечен цвят.
НЕЖНОСТ
Време,
ти не си
сътворено
от мигове или
векове.
Не от сезони си
ти набраздено –
зелено от
дъждове,
бяло от снегове.
В зениците на
децата ми
залязваш,
изгряваш,
слизаш от
устните им,
за да стоплиш
съня ми студен.
Стъпките им
чувам –
ти ме отминаваш;
до рамото ми
стигат –
извисяваш се ти
над мен.
Сам те създадох,
сърцето ми те
искути
не за да остана,
а да живееш ти.
Не за да са
песните ми
пети и чути,
а пулса на
земята ни
да тупти, да
кънти.
Аз ще си отида
някога
сам-самичък.
Аз ще отнеса
оттука
всичката си
печал.
Ти ще останеш,
Време.
Аз те обичах.
Не от кръв и от
плът –
от нежност съм
те създал.
СТАРА
ЖИВОВЧЕНКА ОПЛАКВА СЕЛОТО
СИ:
под бели
мостове и под кули бели
бели невести
лежат вградени –
да са мостове с
яки темели,
кули да са –
вис извисени…
- тази приказка
от вехти години
жива в Живовци
днес оживява:
край стени бели,
край води сини
моето село с
мен се прощава.
С покриви
доземи, с комини остри,
мокри и зелени
от дъждовете,
къщите падат с
поклони прости,
леки и тихи –
като сушено цвете;
старите къщи, с
бръшляни покрити,
под води
дълбоки времето вгражда –
да тичат потоци
по пътеките вити,
хляб и светлина
земята да ражда;
веселите къщи –
невести бели,
в скръбно сърце
ще спят вградени:
да е България с
яки темели,
да са челата ни
вис-извисени!
БЪЛГАРСКА ГОРА
Непознати
прашни войници
в късно
помръкнало лято
посаждат млада
гора
след селото, на
площада.
Върху
тънките-тънките пръти –
бухнала-бухнала
шума:
златна, черна и
рижа.
Ще речеш:
къдрокоси глави
се полюшват
върху
тънките-тънките пръти.
Ужасени –
птиците с писък
отлитат
далече-далече
оттук!
И единствени
само
гарвани черни
се вият
над мъртвите,
сухите, жилави пръти
с побити луди
юнашки глави…
Непознати
прашни войници
посаждат сред
село гора.
И идат, идат,
идат
старите,
скръбните майки –
със сълзи да я
поливат.
ЖЕРТВЕНО ЦВЕТЕ
Нищо не ви нося, простете,
отдалече – от
остров Ява.
Само
едно-едничко цвете
моите шепи
сгрява.
Нежни длани
прострете,
на устни го
закичете:
то дори не е
цвете,
а само песен за
цвете;
запокитена из
простора,
самотна като
лист понесен,
то дори не е
песен, хора,
а само думи за
песен:
“…по вулканите
на остров Ява расте
необикновена
иглика: тя разцъфва малко
преди вулкана
да изригне и предупреждава
хората за
грозящата ги опасност…”
Странно,
далечно цвете,
със сънища –
червени, страшни!
На бяла го гръд
кърмете,
българки, майки
юнашки!
Безмълвно,
безименно цвете,
поникнало върху
смъртта си!
На черна го
длан садете,
бяла сълза да
го пази!
Обречено, нежно
цвете
из диви огньове
шета.
Чела и знамена
кичете,
момичета и
момчета!
РОДИНА
Огледайте я
отвръх балкана,
от облак я
погледнете,
от звезда –
по чия ли
усмивка е нявга чертана,
от чия ли
целувка
е тръпна следа?
От ветрове и
пътища прашна,
раждана и
раждала на седло:
знамето й –
от конска
опашка,
а перото й –
от орлово крило.
Не подви коляно,
чело не сведе,
че храм й бе –
небо, земята – оброк,
че слънцето бе
си избрала за бог,
най-хубавия
след боговете.
На гърди –
белег от рана стара,
на сърце –
песен от стара скръб:
снага си
кършила, не скършила гръб,
глава си давала,
не дала вяра.
Болка и
страдание – в шепи ридала,
очи притулвала
зад кърпа от здрач,
планината само
чула нейния плач
и Русия само
сълзата й видяла.
Но какво се
случи – облак ли се срина,
балкан ли
порасна,
свят ли отесня?
Името й кръстом
по земя мина,
на лице й бяло
легна висина.
Царства завладя
– без конница лиха,
без мечове –
преполови света.
Крадоха от
пръстта й, от плътта,
но от Симеонова
по-златна е,
по-велика.
А където флагът
й не е още слизал
и звездата й не
е изгрявала –
знам:
дотам достига
нейната мисъл
и песента й
стига дотам!
БЪЛГАРСКИ ЦАРЕ
Книжовници,
строители,
войници,
сърцето ми
познава ви добре.
Целувам
възлестите ви десници,
прекланям ви се,
български царе.
Без родство с
бога,
раждани пастири,
от низшите
въздигани във сан,
съграждали
дворци и манастири
не за молитва и
разкош –
за бран!
Доброто
в гневни погледи стаили,
и обич –
зад настръхнали лица:
кажете колко
други са взривили
пред ослепените
войски
сърца?
И не във
гробници от злато,
виж ги –
където свършва
късият им път:
като във
походни легла войнишки
в незнайните си
гробове лежат.
Затуй на мен,
потомъкът безимен,
роден да зида,
жъне и оре,
по-лесно ми е
родство с тях да имам…
Прекланям ви се,
български царе!
ЖЕРАВНА
Има село
с име на жерави,
има село
с покриви от
крила,
с бели двори,
равни двори
неравни,
с тъмни порти,
озарени от
горди чела.
Запокитено
в босилковите
градини,
плаче, смее се
–
селце като
селце.
Прости българи
са го градили
с прости брадви
и златни ръце.
Не може песен
да го прикъта,
нито приказка
побере:
пътник мине –
забравя си пътя,
звезда го огрее
–
посред небо
спре.
Има село –
изпредено от
светлината,
времето
от песни го
изтъка.
Жеравна,
Жеравна,
ти си като
сълзата:
една си за
радост,
една – за тъга.
Кой те залюби –
довека люби,
докато око
гледа,
докато сърце
играй.
Ако хубостта си
нявга
света погуби,
ти от твойта
хубост,
Жеравна,
му дай!
БАНСКО
Б а н с к о –
като удар по
порта кована,
дълго носен в
гневен юмрук;
Б а н с к о –
като ехо от
стара камбана,
за облак
завързана тук.
В късна есен,
под късни върхари
пътят ме тръсна
от морно седло.
Топля ръка
до зидове стари,
под бълбукаща
реч
подлагам чело.
Пряспа се
свлича от тъмна дъбрава,
камък пада,
вихри се жребец.
Вечен от
древност,
към мен се
задава
беловласия
властен Отец.
Бял като изгрев,
тих като заник,
прашен в очите,
благ на лице,
огнец ми носи,
подава ми залък –
душа да нахраня,
да стопля сърце.
И отминава
късната есен,
крилат от птици,
пламнал в листа,
чезне в
безмълвие, сякаш е песен,
гасне на видело
подобно звезда.
От болка ще е –
торба да
нарамиш,
лек и безплътен
като листо,
да викаш:
поради что се срамиш
от вехтата
истина,
поради что?
Добре, че те
има, земьо мила
Банско, Бунтско
–
български кът!
На тръгване от
живота
оттук ще мина
обич да си
взема
за из път.
* * *
Дяволите,
дявол да ги
вземе,
озоваха се и в
наше време:
вилите си
прекроиха в
малки,
малки –
еднороги
химикалки;
дългите си
жилави опашки
те подвиха
в меки, скъпи
гащи;
ех, в рогата
само е бедата,
но и с тях се
справят
с вещина:
видите ли,
туй били рогата,
сложени
от бившата жена…
И избягваш
с пръст да ги
покажеш,
и си ври казана
в наши дни.
И не смееш
копче да им
кажеш,
камо ли пък,
че са сатани!
* * *
Гълъбово ято ли
е плело
със крачета
рано заранта
тая паяжинена
дантела,
просната на
пътя по прахта?
Или туй са
сенки от тревите,
или туй са
тихите следи,
що оставят вред
из планините
падналите през
нощта звезди?
СТРАХ
Разстрелвайте
страхът
без
предупреждение.
Без съд.
Без
снизхождение.
Ако е в
джобовете,
джобовете
разпорете.
Ако е в дрехите,
дрехите
изгорете.
Ако е в
гробовете,
гробовете
изровете.
Убийте го в
ключалката
на свойта врата.
Извийте го на
клюкарката
с врата.
Убивайте
страхът
без съд.
Ако го носите
в сърцата, в
ума си –
сами се
просвайте
на
операционните маси.
РОДОСЛОВИЕ
О, не рисунка
скална,
нито
изсечен знак
от плах монах –
аз бях
следата от
копито,
от саблен удар
белег бях.
И не молитвеник
в позлата
и златна
гробница.
О, не:
аз конник бях
върху скалата
и жито
в
каменно гърне.
И бях на мрака
аз
харизан,
макар да бях
на Тангра внук,
преди в дланта
на черноризец
да стана фреска
или звук,
и цялата
света огряла,
свалила слънце
на лице,
да ме прикъта
Рада бяла
във песен бяла
до сърце.
* * *
Години на
поляната зелена
стояла тя
самотна и студена.
Напролет се
разлиствала гората,
пониквала и
шушнела тревата,
минавала и
пеела реката…
Безмълвна си
оставала скалата.
На нея пиле
песен не запяло
и никога цветче
не разцъфтяло.
Но ето че
веднъж случаен вятър
донесъл малко
зрънце на скалата.
И никнало на
челото й сиво
зелено стръкче
– нежно и красиво.
Поникнало и
малко поживяло,
но скоро
пожълтяло и умряло.
Не дала му тя
малко топлина,
не дала му тя
капчица една…
Та искам да
припомня на цветята,
че все скала
остава си
скалата.
ДАСКАЛ
КОНСТАНТИН
Те всички
мислеха,
че ще се върнат
скоро,
защото беше
есен,
чакаше ги оран.
Ковачът бе
оставил
плуговете
некалени.
Коларят –
воловете ненапоени.
Шивачът –
панталона
неушит.
Зидарят –
недовършен зид.
Дърварят
брадвата си взе,
но нà –
набързо дрехата
облече,
остави бременна
жена,
а име за детето
не изрече.
Тръгваха и
мислеха,
че иде оран,
бързаха,
за да се върнат
скоро.
Даскалът
единствен знаеше добре,
че няма път за
връщане,
че ще се мре,
че силен е
врагът,
че е жесток.
И не подготви
новия урок.
Умиха се в
реката
и заминаха.
Като лавина
по надолното се
сринаха.
Видяла жажда
в жадните очи,
реката също
тръгна подир тях.
И обещала им да
си мълчи,
далеч ги
изпроводи с шепот плах…
След три дни
циганката на
ковача падна,
в черната
ковачница и ви,
ви като вълчица
цяла нощ.
Би се в
наковалнята, лази,
дланите й
въглени гориха.
В лютите й
цигански сълзи
плуговете се
калиха.
След три дни
воловете
разкъсаха синджирите,
обрулиха с рога
два коша дюли
и свлякоха се
тежко от баирите,
сгърбени и
жадни
като дюни.
След три дни
бащата на
шивача се надигна,
намери сили,
стъпи на нозе,
в дланта си
болна тежък камък взе
и го запрати,
запрррати! –
в мръсните
стъкла на общината.
След три дни
момчето на
зидаря смръщи вежди,
намери чука, в
бурените скрит,
и камъните
почна да оглежда,
и ръст премери
с бащиния зид.
След три
роди се и
детето на дърваря,
но попа не
поиска да го кръсти.
Повиваше го
бедната вдовица
и викаше мъжа
си като луда.
Викаше го от
зори до мрак,
викаше го есени
и зиме,
докато на
неговото име
се обади нейния
сирак…
Остава да ви
кажа, че реката
също като тях
не се завърна.
Потъна някъде
далеч в полята,
с върби и
облаци лице загърна.
До Дунава
и по-далеч ходи
да мие
кървавите си води.
Да, даскалът
разбираше добре,
че няма път
назад,
че ще се мре.
Той сам прочел
бе своята присъда,
той знаеше, че
трябва,
и загина!
Аз искам като
даскала да бъда:
да знам, че ще
умра,
но да замина.
МОЯ
СТИХ
От ручей ли,
или пътека,
където спах,
където пих,
научи се
полека-лека
да лъкатуши
моя стих.
Забравен ли,
или прославен,
корав ли,
или мекушав,
но моя стих
вървя изправен
и, струва ми се,
беше прав.
Отричан ли,
или обичан,
заглъхнал в
сълзи
и тръби,
но моя стих
не бе двуличен,
не бе безличен
може би.
Потъвал ли,
или пък плувал
без брегове,
със брегове,
но моя стих
не е богувал
и сам не тачи
богове.
Настръхнал ли,
или сърдечен,
старинен
или вечно нов,
но моя стих
е стих обречен
на вечна
вярност
и любов:
с войнишка
ярост
да ви служи,
а не на роба
с плахостта,
да криволи,
да лъкатуши,
за да е права
мисълта.
ОНЯ, КОЙТО
УМИРАШЕ
Той умираше с
тихите, сетни,
тъжни багри на
заника.
Нито снимка, ни
думи заветни,
ни изписана
страница –
една пушка
остави в музея,
една риза
кълчищена
като знамето да
аленее –
обгоряла,
разнищена…
Че остави и
своята слава,
той това не
разбираше.
Той бе расъл в
селата тъдява
и незнаен
умираше.
И не бе нито
пял, нито плакал.
Той по нивите
лягаше.
Той за бунта се
готвеше, сякаш
за коситба се
стягаше.
Нова чистичка
риза облече,
хляб си сложи в
торбичката,
тихо “сбогом”
на тръгване рече
и притвори
вратичката.
И пое. И назад
не погледна,
и в уплаха не
спираше –
оня, който бе
расъл във бедност,
оня, който
умираше.
Сбра се с
другите. Пояса стегна,
позапретна
ръкавите
и на завет до
синора легна –
не да спи, а
дъбравите
да погледа. Ей
тъй, да отдъхне
на земята
затоплена,
дето стръкчето
хилаво съхне,
от браздите
изчоплено.
Тая черна земя,
що за всички
се широко
простираше,
а си нямаше
късче едничко
оня, който
умираше.
Знаменосец да
стане – отрече,
обясни, че в
атаката
щяло знамето
някак да пречи…
А пък той иска
яката
по стражарите
да си постреля.
Нека вземат
по-младите
да го носят, че
лошо се целят…
И в нощта към
ливадите,
към града, де
мъглицата плува,
търпеливо се
взираше
и се готвеше да
атакува
оня, който
умираше.
Той бе селянин.
Бе неграмотен.
Той в атака се
вдигаше,
че тежеше му
вече живота,
че му хляб не
достигаше.
Че заскитал се
беше от малък
все по нивите –
чуждите –
и горчеше му
чуждият залък,
и горчаха му
нуждите.
И оставил
децата си гладни,
тук не слава,
хляб диреше
оня, който
прострелян бе паднал,
оня, който
умираше.
До градчето
когато дойдоха,
той не влезе
със първите,
бе останал
надире, бе грохнал
и ръцете му –
кървави,
че бе носил на
гръб през бостани,
край дървета
простреляни
своя паднал,
студен, бездиханен,
своя мъртъв
съселянин.
Тъй дойде със
товара си странен
и се с пушка
подпираше –
оня, що
знаменосец не стана,
оня, който
умираше.
Не видя друго
той. На шосето
часови го
поставиха.
И се юрнаха
всички в градчето,
и след туй го
забравиха.
И поседнал край
стара ограда,
от цигарата
пушеше
и гърмящия глас
на площада
той напрегнато
слушаше.
И макар че не
чу всички думи
и не всичко
разбираше,
беше горд:
часови бе на друма –
оня, който
умираше.
И когато
войските отново
откъм гарата
блъснаха
и гранатите
сиво олово
по полето
разпръснаха,
там, във тая
повторна атака,
повален бе в
стърнищата.
И намокри
кръвта на селяка
една риза
кълчищена.
И потърси
подслон сред браздите…
Ала помощ не
диреше
оня, що бе
ударен в гърдите,
оня, който
умираше.
Небосклонът
синееше горе
и прелитаха
птиците,
и животът
живееше… Скоро
ще угаснат
зениците.
И ще спре да
кърви тая рана,
от кръвта
запечатана…
А е толкова,
толкова рано
да оставя
децата си.
И тъжеше за
тях. И ръцете
все нататък
простираше,
оня, който орал
бе полето,
оня, който
умираше.
Кукурузите
глухо шумяха –
те стопанина
чакаха,
с длан му
махаше ниската стряха –
там го близки
оплакваха.
И го дърпаше
родният вятър,
тръгвай! –
пътят го викаше,
но държеше го
здраво земята,
кръв от раната
бликаше.
И лежеше студен
и самотен
в тия пусти
баирища
оня, който
потърси живота,
оня, който
умираше.
А нощта като
смърт безпощадна
по баира се
свличаше
и кръвта му
досмукваше жадно,
жажда устните
спичаше.
И за сетен път
той се опита
да погледне към
селото,
и угаснаха
сетне очите,
и оброни се
челото.
И в земята си
пръстите вкопча,
сякаш сила там
диреше,
сякаш гроб да
копае започна
оня, който
умираше.
Вятър мъртвия
кротко облъха
с топъл дъх от
градините.
И се чу как от
скръб се задъха,
как захлипа
родината.
И се чу как в
нощта, страшно тиха,
девет люлки
пропукаха,
девет сина в
нощта се родиха,
първо мляко
засукаха –
да заместят в
труда и във боя
оня, чийто дъх
спираше,
оня, който
напущаше строя,
оня, който
умираше.
* * *
Шушнат над
гробовете жита
и ме учат с
гласове зелени
забранени книги
да чета
и да пея
песни
забранени!
ДОКТОР СТАМЕН
Казвам се
Стамен. Доктор Стамен.
Роден от
българска бедна дева
в село Железна,
на одър сламен.
Завършил
медицина в Женева.
През
септемврийската гневна буна
къде без народа
и той без мен?
Грабнах си
чантата, взех бастуна –
едничък
прилично въоръжен.
Исках да бъда с
другите равен,
с обща участ, в
една посока.
Щабът ме
назначи за лекар главен.
Трудна
длъжност.
Чест висока.
В първата
битка, подирил слава,
плениха един
капитан ранен.
И както моя
дълг повелява –
взех го в
болницата при мен.
Не чух ни
упрек, нито закана,
но както
никога, трудно ми беше:
не раната на
капитана –
погледът на
другарите кървеше.
След погрома,
след утрото сетно,
към Балкана не
обърнах лице.
Аз си останах,
както е редно,
при ранените.
С ранено сърце.
И с Революцията
– редом двама,
край Огоста, до
Кутловския друм,
в една нощ
паднахме, в една яма,
от една ръка,
от един куршум.
Уби ни
капитана. Не ме послуша,
стана от
леглото и пое след нас.
Мълчеше земята,
задавена от суша,
останала без
плач, останала без глас.
ДУНАВСКИ
ШЛЕПОВЕ
Дунавски
шлепове,
слепи шлепове,
сподавени
шепоти,
удавени
шлемове.
Все на буксир,
на буксир.
Все на синджир,
на синджир.
Каква е реката
широка,
а нямате своя
посока,
нямате свои
весла
и си нямате
радост и скръб,
мои камили
кротки.
Имате гръб
и котви.
И все на
буксир,
на хаир.
Скъсайте
своя синджир.
И не бъдете
облаци,
бъдете само
охлювци,
малки, гърбати,
безкрили,
които едва
пълзят,
но със свои сили
по свой път.
Ех, вие,
шлепове,
шлепове,
дунавски и
тракийски,
същински и
несъщински,
с потни от
грижи шлемове.
ДЪБОВО
ЛИСТО
Българийо,
дъбово мое
листо зелено,
разпукнато
преди тринадесет века –
с хайдушкия нож
на Балкана
на две
разсечено:
от изгрева –
до заника чак.
Българийо,
дъбово мое
листо зелено,
поено от Дунава
и Морето –
какви са те
челюсти ръфали,
та цяла си така
назъбена,
с чревоядина
околовръст?
Българийо,
дъбово мое
листо зелено,
земя, рисувана
от усмивка божия –
научи ли се
вече, страдалнице,
да се усмихваш
между зъбите
с хайдушки
Балкан?
ТЪРСЕТЕ
БЪЛГАРСКИЯ
АЛПИНИСТ
ЕПИЛОГ:
Търсете
българския алпинист –
ни радостта, ни
болката ни стихна;
в сърце носете
глътка въздух чист,
ако случайно
въздух не му стига.
Търсете го във
своя ден и час,
в нощ слънчева
и на деня във мрака –
той там е, той
ни вярва, той ни чака,
надява се
единствено на нас.
Търсете го в
съзвездие съседно,
търсете го във
своя смях и вик:
достатъчно
изчезвахме безследно
във гроба на
незнайния войник!
Макар високо,
той не е далече,
и не тъй
недостъпен е Върхът –
по-леко е
изкачването вече,
защото той ни е
проправил път.
НА ПРЕДЦИТЕ НИ
ПОДИР МОЛИТВИТЕ:
Нагоре –
по ръцете на
дъжда.
Нагоре –
по голите бедра
на снегопада.
Нагоре –
вкопчени на
облака за хълбоците потни.
Нагоре –
от юздите на
светкавици повлечени.
Нагоре –
дето ручеят е
ходил
и се връща
вече.
Нагоре –
дето някога
небето е живяло
и сега си е
заминало.
Нагоре –
по посоката,
единствена
дори за
пламъчето на свещта.
Нагоре –
на предците ни
подир
молитвите.
Нагоре –
накъдето
устремени са
дори на охлюва
рогцата.
Да си върнем
истинското време,
с истинските
приказки
и хора приказни
–
нагоре!
МОЯТ ПЪТ
НАГОРЕ:
Моят път
нагоре
е обратен на
посоката
на падаща
звезда…
Остава ми
да вярвам,
че за разлика
от нея
ще съумея
да се върна пак
на моето небе –
Земята.
ВЪРХУ МЯСТО
КОЛКОТО ПРЕГРЪДКА:
Три града
от стария наниз
на пътя,
от град до град
–
колкото от пара
до пара;
три алтъна
на България от
вечното огърлие,
метнато върху
гърдите млади
на Стара
планина;
за църквите им
– едно клепало бие,
за хората им –
една гайда свири,
за войниците им
–
едно се знаме
вее:
СОПОТ –
име от хлопки
и шепот,
откъртено
от вкаменената
тишина
на Балкана;
и забодено
върху земята
българска
с перо;
КАРЛОВО –
звезда
изгревница,
останала тук да
денува
и загубила пътя
към небето,
осияна
от лъчите на
една бесилка,
по-свята от
разпятие;
КАЛОФЕР –
сърце,
присадено
в гърдите на
всеки от нас,
живо сърце,
младо сърце,
с куршум
заседнал завинаги в него.
Три града,
върху място –
колкото прегръдка,
колкото да си
направи кръг орела.
Ала градовете
не са като
моретата –
да мерят своето
величие с вода;
те приличат
мъничко на мидите –
не по
черупките,
по бисерите в
тях…
Пътниче,
събуй си
миналото,
който и да си:
в трите града –
три старинни
къщи
са послени с
безконечна бъднина.
КОГАТО МЕЧТАЕШ:
Когато мечтаеш
с изсъхнало
гърло и устни изпръхнали
за глътка
горски поток –
това
не е още
никаква жажда;
когато мечтаеш
с изсъхнало
гърло и устни изпръхнали
за целия горски
поток –
това
може би
е някаква
жажда;
когато мечтаеш
с изсъхнало
гърло и устни изпръхнали
да бъдеш горски
поток –
това
е вече
истинска жажда.
ГРАДИНИТЕ СЛЕД
РОЗОБЕР:
Като ограбени
момичета
стоят градините
след розобер
и само кацащите
и отлитащите
птици
им връщат
и отнемат пак
мига на
пърхащите бели пръсти
с откъснати
усмивки
между тях.
И нощем
дълго-дълго не заспиват
- градините
след розобер –
под звездното
усмихнато небе,
защото мислят,
че е огледало,
и в него – те,
каквито са
били.
НЯМА ПОКОЙ ЗА
СЪРЦЕТО МИ:
Ти не питай –
за отдих
не идва ли ден:
никога връх
сетен
няма да има за
мен.
Аз приличам на
кладенчето,
което
също тъй е
родено
с очи към
небето.
Аз приличам на
весела
капчица дъжд -
не е капчица
вече,
щом слезе
веднъж.
И последния час
когато настъпи,
ще пришпоря
душата си –
нагоре да
пъпли…
Няма покой за
сърцето ми,
няма,
има недостигана
до днес
висота:
най-високо стои
челото на мама,
дори когато е
дълбоко в
пръстта.
И ЕДИН ПОСЛЕДЕН
ЖЕРАВ:
… и един
последен жерав,
стъпил върху
облака,
заминава си
завинаги от тук
и със
изтръпнали крила
бавно дирижира
- в стихналата
зала на небето –
тъжната мелодия
на своето
сбогуване…
Благодаря ти,
Детство,
за това
видение!
Навярно, ако ме
съзрат сега
непалските деца
отдолу,
така разкрилен
в облаците вледенени –
ще си припомнят
някога
за тази тишина:
мелодията
отзвучала,
жерава останал.
ПРОЛОГ:
Търсете
българския алпинист,
търсете го,
дори и век да мине;
в дълбока
бездна или звездна вис –
не толкоз лесно
българинът гине!
Търсете го по
онзи вечен склон,
върху челото на
Земята – там е,
направил от
ръцете си пилон
за святото, за
българското знаме.
Търсете
българския алпинист
и не корете
дивата му воля;
научен е от
Бузлуджа и Вола
да се обрича
винаги на риск.
Търсете го край
онзи свят пилон,
не в урагана,
не сред снегопада,
защото българин
– по стар закон! –
от знамето си
по-далеч не пада.
КЛАДЕНЧЕ
Ще ти омръзнат
някой ден
кристалните
кани и чаши,
плачущите върби
от фонтани,
железните
блудкави
градски чешми.
Ще ти дотегне
някой ден
тяхната
канализирана
вода.
Тогава ще си
спомниш
за мен.
Пътнико,
недей ме
заравя.
Пътеката ми
недей забравя.
* * *
Китайският
народ едно предание
за древния поет
Ли Бо мълви,
че хвърлил се в
реката той, пияния,
сребристата
луна да улови…
Кажете и за
мене след години,
когато си отида
от света -
не е умрял,
навярно е заминал
на дълъг път
подир една мечта.
ЖИВОВСКИЯТ ПЪТ
Отляво и
отдясно – могили,
братски могили
стоят.
Между тези
могили
извил е
стария Живовски
път.
Могилите
в нощи мътни
са се мяркали
смътно край мен,
били са ми
знаци крайпътни
в ноемврийския
мрак студен.
Вървял съм с
последни сили –
до тях да
стигна поне…
И там,
край тези
могили,
отдъхвал съм
на колене.
Клони над тях
се свличат,
ръж край тях
шуми.
Груби са те,
приличат
отдалеч на
чешми.
Зидали ги
прости зидари,
не майстори, не
творци –
зидали ги
братя,
другари
на
септемврийските бойци.
Те са ниски –
тез обелиски,
пътници, спрели
в прах.
Не на
позьорство,
на непокорство
съм се учил от
тях.
Кон планински
те чуват да цвили,
самосвали край
тях гръмолят –
кънти между
тези могили
милия Живовски
път.
……….
През живота ми
разпрострян
за него забрава
няма.
И все чувам
гласа на мама
и виждам
нейната длан:
- Кантона като
се мине,
след големия
завой,
наляво е пътя,
сине,
карай
и не
се бой…
Стъпвах по
шумата гнила,
по мократа
тишина.
Пред всяка
братска могила
спирах,
четях имена.
От тези могили
прашни,
от тяхното
четиво
научих уроци
страшни
по чест,
по мъжество.
Вървях, събирах
сила,
на пътя
сам-самин,
от могила
на могила,
като от чин на
чин.
Поспирах се
и сочех
с изтръпнала
ръка
пред всяка
черна плоча
като пред черна
дъска.
Дъжд ми плака
по лицето,
в жиците вятър
свистя…
Пристигнах да
уча в градчето,
научил много
неща.
……….
Минах по пътища
разни,
спал съм по
чужди легла.
Били са ръцете
ми празни,
но душата ми –
не е била.
Крачил съм с
гневни крачки
по килими
и по скали.
Били са очите
ми мрачни,
но мечтите ми –
не са били.
Били са дните
ми черни,
галил съм,
юмруци свил.
Дружил съм с
другари неверни,
но верен и на
тях съм бил.
Затръшвани са
пред мене
врати
от
властни ръце.
Плюл съм в лица
надменни,
плюли са
в мойто лице.
Но да се спече
сърце от мъка,
да се сгърчи
тяло от стон –
ще помня една
заръка,
ще зная един
закон:
- Кантона като
се мине,
след големия
завой,
наляво е пътя,
сине,
карай
и не
се бой…
……….
А когато секнат
сили,
ще се върна
на отчет и съд
при милите
братски могили,
при милия
Живовски път.
КРЪГОВРАТ
Разсънват се
кокичета, изгрява
разцъфнал клон.
Настава звън зелен.
И пладнята на
житната жарава
разстила
разжарения си ден.
А после този
ден на заник тръгва
и стича се по
клони и листа.
Залязват
слънчогледите. И мръква
връз топлите
стърнища угарта.
Червена нощ
повява над гората,
кълбят се меки,
есенни стада.
От пълнолунието
на листата
и облака е
бистър,
и дъжда.
И пак на сняг
ухай, на скрежен цвят.
И нещо се
разсънва в снеговете.
Земя и небо,
отдъхнете, спете,
сънувайте…
Мой вечен
кръговрат!
От него аз се
уча да оставам
безкрайно с
вас, сред светлина и мрак.
По върхове
далечни да изгрявам,
да мръквам в
урви,
да разсъмвам
пак.
И не че жребий
лек очаквам аз
или пък
снизходителна присъда:
да бъда, хора,
най-злочест да бъда,
но да остана,
да пребъда с
вас!
ОГЛЕДАЛО
Стоя срещу себе
си сам:
навярно вече
старея,
а толкоз неща
не умея
и толкоз неща
не знам.
Силно ли мразя
и любя,
нося ли луда
глава?…
Но се научих да
губя –
малко ли е
това!
ВЕЧЕР В БОМБАЙ
Какво ми
предлагаш, момиче,
в бомбайската
вечер стаена?
Ръка ми подаваш,
момиче,
ръката –
студена.
Какво ми
предлагаш, момиче,
в среднощните
улици глухи?
В очите ти
гледам, момиче,
очите ти – сухи.
Какво ми
предлагаш, момиче,
в колиба от
палми и слама?
Дланта ти без
ласка, момиче,
устата ти –
няма.
И тръпни ръце
не протягам
към тебе,
красавице клета:
ухо до сърцето
ти слагам,
а чувам –
звъни монета.
ДЪЖД
Весел-весел,
весел дъжд вали
–
над тревата
зелена,
над белите
камъни,
над рохката
пръст.
Тъжно е само,
че весело пак
ще вали –
над тревата
корава,
над студените
камъни,
над безмълвната
пръст –
под които
аз ще лежа.
* * *
Не идвай ти, не
идвай сън.
Защо си ми,
постой си вън,
ей там, където
си – в нощта,
спи на щуреца в
песента.
Виж колко
работи ме чакат,
та чак е бял от
грижи мракът.
И от безсъние
червено
стъклото ми е
нажежено.
Загледано към
висините,
то разговаря
със звездите.
И даже с него
се закача
една от тях –
насам отскача.
Примигва плахо
то, горкото,
Звезда, ще ми
строшиш стъклото!
Летят парчета,
чувам звън…
Добре, че ти
остана вън,
та оцеля,
мой късен сън.
ПРИТЧА
Где е дядо, да
ви речè,
притча да ви
подхване:
както и да
храниш врабче,
няма сокол то
да стане!
ПЧЕЛИ
Цял ден
по цъфналите
слънчогледи –
забързани,
угрижени,
улисани пчели;
цял ден
от цъфналите
слънчогледи
прилежно те се
учат как
да правят
златни къщички.
* * *
Кокошката
кудкудяка
и изкудкудяква
всеки ден по
едно яйце;
бисерната мида
мълчи
и измълчава
за цял живот
една вкаменена
сълза!
СЪРНА
Гоначите
удряха с тояги
по дънерите на дърветата,
викаха –
и цялата гора
се тресеше
от гласовете им.
Лаеха кучета.
Тогава я видях:
мярна се като
златна совалка
между гъстата
плетеница на храсталака,
светна
и угасна
в здрачината на
сенките.
Екна изстрел –
сякаш брадва
огромна
разполови
балкана.
И всичко
стихна.
- Тук падна!
Дайте кучетата
насам!…
Пристъпвахме
във верига към гласа на ловеца,
разгръщахме
сплетения клонак,
заничахме в
къпинака.
Спрях до една
шипка,
отрупана с
алена жаравина,
полегнала от
тежестта на плодовете,
самата –
кротък, заспал пламък.
Огледах се:
къде се дяна,
къде пропадна,
бързонога
душице?
Нещо топло ме
лъхна в колената.
Разгърнах
бодливия храст –
жива и здрава,
сърната дишаше
тежко,
обръщаше
големите си уплашени очи към лая
на кучетата,
та и цялата
шипка
потръпваше с
нея.
- Няма ли нищо
и там? –
налетя гласът
на ловеца.
И утихна,
сподирен от
кучешката лавина.
Меката муцунка
ме парна по дланта.
Прихлупих
отново
пламналите
вейки.
И кривнах из
шумака.
А зад мене –
бавно-бавно
гаснеше
шипковото алено халище.
НОЩ
Такава тишина –
че птиците
заспиваха дълбоко
и падаха от
клоните
върху заспалата
трева.
И все не се
събуждаха,
и продължаваха
да спят –
защото мислеха,
че е насън.
НЕКРОЛОГ ЗА
ЕДИН ЩЪРКЕЛ
От ранна ранина
излязъл бе
посред
разбудения двор,
оправяше перата
си припряно
и гледаше с
едно око
небето.
Децата още
спяха.
И навярно
сънуваха все
онзи първи сняг,
под който
зърнаха премръзналата птица,
като огромна
шарена снежинка.
Сега е вече
пролет.
И отдавна
кокичето
разтвори бяла човка,
изправено върху
краче зелено.
Но не порасна,
не проходи, не подхвръкна
и нищо никому
не каза -
беше нямо…
Това
и още толкова
неща,
които беше от
снега научил,
се готвеше на
своите да разкаже,
оправяше перата
си припряно
и гледаше с
едно око
небето.
Когато те над
хълмите изгряха,
към тях политна
той
и ги пресрещна
високо над
църковното кубе.
Разтвори клюн –
но тъй и не успя
една-едничка
дума да им каже.
И падна в
стария църковен двор
с разкъсани
гърди,
с глава пробита
–
бял кръст
за прецъфтелите
кокичета.
Задъхани,
настръхнали, свирепи,
убиха го –
преди, преди, преди! –
да им открие
страшната си тайна
че може
иначе
да се зимува.
ЛЕБЕДИ
Смрачи се
небето от сняг,
земята се
забради с виелица.
На завет се
сгуши сърцето –
дълбоко,
дълбоко у мен.
И усетих бяло
дихание,
полъх от длан
или устни –
закълби се
плахо отгоре ми
объркано ято
лебеди.
Кръжеха те
сляпо над мен,
удряха гръд о
гръд,
със заледени
зеници,
с провесени
мокри крила.
Тогава
разцъфнаха пушките.
И се сдоби
угарта
с гробище бели
кръстове –
всеки с
карамфил закичен.
Кръвта размрази
очите им
и те ужасени
видяха –
завърнали са се
на място,
за лебеди –
забранено!
Останах да
дочакам пушките,
завинаги да ги
запомня,
под небе от
сняг смрачено,
на земя –
забрадена с виелица.
И видях в този
час сърцето си,
изтръпнало и
настръхнало,
да бяга нагоре
по хълмите –
далече, далече
от мен.
СМЪРТТА НА
СОКОЛА
Сред къпините и
пелина див
лежеше сокола –
прострелян,
но жив:
очи – бакърени,
нозе – железни,
гръб – оловен.
Човекът ми
каза,
че бил ловен,
че с такива
птици преди
ловували
наште деди.
Ето така ги
носили, ето така –
и подложи
под ноктите му
ръка.
И тогава –
пряко кости и
бяла кожа,
птицата заби
четири ножа.
Може би искаше
да се задържи,
да се надигне…
Човекът
простена:
режи!
Посегнах, да
видя как
се реже железен
крак.
И тогава –
в моите кости и
кожа
забиха се
други четири
ножа…
Дали и до днес
не стоим двамина
сред къпините
и пелина –
с мъртъв сокол
на кървави длани,
в белезници
соколови
оковани?
ВИСИНА
Както се
забиват плуг или корен –
заби се
летецът.
С пръстта се сдружи.
Но не поникна
вече нагоре,
нито надолу
продължи.
Между Дунава и
Балкана
за сетен път
прогърмя.
Майка България
гроб му стана –
с половината си
небе и земя.
Проснат в цял
ръст
сред зелени
хълми –
аеродрум е вдълбал:
дланите му –
писти набраздени,
зениците му –
стартов сигнал.
Но когато
в земята
се той вбразди,
чудо се случи:
жена му роди.
И както се
разминават
денят и нощта,
тъй се
разминаха
син и баща.
Изгряват –
залязват
по клоните звездни
бели птици –
разпятието на века.
Но сред грохота
на техните песни
той долавя:
топуркат
крачка.
Ах, ще се сети
ли
треви да разгърне,
ще смогне ли то
да разрие
пръстта,
за да го
стигне,
за да го зърне,
за да се
срещнат
син и баща…
Но детето гледа
не към тревата –
дири го
из
слънчевата светлина.
Защото летецът
е като звездата:
оставя
след
себе си
висина.
АКО НЯКОГА ВИ ПОТРЯБВАМ
Ако някога ви
потрябвам
и дойдете да ме
навестите,
лесно ще ме
намерите –
аз ще ви оставя
белег:
ще оставя една
дума хубава,
ще оставя една
милувка
и последната си
усмивка…
Ще оставя една
дума хубава
и вие ще я
съзрете над мен
да кръжи, без
да каца никога,
като една птица
объркана,
която се
стрелка наоколо
и час по час
пита дърварите –
къде е дървото
с гнездото й;
ще оставя една
милувка
- в шепата си
отдавна я нося, -
милувка колкото
глухарче,
милувка за
малка главица,
лесно ще я
намерите:
все още ще е в
дланта ми
- като калинка
уплашена;
и последната си
усмивка
за белег ще ви
оставя,
че може по
тъмно да дойдете,
в беззвездната
нощ непрогледна
- по нея ще ме
познаете:
самото
танцуващо пламъче,
последно листо
от свещ.
