ПРАЛЮБОВ

Морето има своето праморе,

щом в планината, зад билата сини,

из каменното, мъртвото, дере

играят мъртви, каменни, делфини;

земята има свойта праземя,

щом в дълбините, в дивата несрета,

в подморската, заспалата, тъма

шумят заспали, каменни, дървета;

а любовта? –

Ни мечът я посича,

ни огън я гори, ни скрива ров…

Живей човекът, мрази и обича

със омраза и със пралюбов.

ЕЛЕГИЯ

От теб ще си отида,

както си отива сън,

ще си отида като щъркел стар,

с измамната надежда да се върне –

ще си отида.

И ще те отмина,

тъй както заран пътя отминава

край весели чешми, тополи, къщи,

ще те отмина.

И ще те оставя,

тъй както есента оставя бора,

тъй както песента оставя устните –

ще те оставя.

И ще се роди

тогава разстоянието вечно,

за да ни свързва и да ни разделя,

тъй както погледа и хоризонта,

защото аз ще си замина

със мисълта за теб.

ОЧАРОВАНИЕ

В памет на Методи Андонов

Гореше тръстиката,

нестинарка плаха,

опасана с огън отвред.

Върбите – черни ковачи,

ковяха

на косите й

звънката мед.

На върха

с две врани уморени,

люлееше тополата везни.

Стрелваха се птици.

И озарени

гаснеха в клоните

като звезди.

Крачехме из ливадата мочурлива,

забравили пушките

и лова…

Не, не вярвам,

че човек си отива

и се разделя със всичко това:

с хоровода

на гуглестите балкани,

с диханието

на пръстта,

с пътищата,

извървяни и невървяни,

с мечтаните

и немечтани неща,

или просто

с вечер такава,

пълна с есенен

късен покой.

Щом от човека нещо остава,

значи

в нещо

остава и той!…

Догоря тръстиката.

Нощта се свлече

от чукарите.

И аз не знам:

върнахме ли се

от онази вечер,

или

завинаги

останахме там?

* * *

Дълбоки снегове сега покриват

на равнината слънчевата гръд,

реките под леда са мълчаливи

и планините като мечки спят.

Едно мълчание, навред разлято,

лежи като снега, като нощта.

Но тръпне в него нещо непознато,

кълни, зори…

Това е пролетта.

Тя идва с песента на ветровете

и с птиците, накитили стрехите,

и с пукота резлив на ледовете,

и с тежкото бучене на реките.

Тя идва с пътя още неутъпкан

и с току-що наболите жита,

и с току-що набъбналата пъпка –

това е пролетта.

Тя идва. Слънце ще се плисне

по мократа трева. Ще екнат песни.

Акациеви китки ще надвиснат

над пътища и над пътеки тесни.

Ще дойдат вечери, които те опиват

с момински устни, с полъх на цветя,

и нощи, през които не заспива

сърцето ти.

Това е пролетта.

МАЙСКА ВИЕЛИЦА

Вятърът нахлу изневиделица,

зашумя разцъфналия град.

И една невиждана виелица

вдигна бели облаци от цвят.

Тоя цвят очите ни премрежи

и града за миг се промени:

цъфнаха огради и строежи,

стълбове железни и стени.

Над цвета се вдигна ято птици,

сякаш ято китки прелетя.

Цъфнаха моминските къдрици

във едни невиждани цветя.

Даже вейки мъртви разцъфтяха,

даже клон изсъхнал прошумя.

Хората усмихнати вървяха

и цъфтеше калната земя…

Ето тъй и ти – изневиделица

над цвета обрулен връхлети

и като от пролетна виелица

подир теб света да разцъфти.

* * *

Има улица, която

крия аз до днес.

Улица – и на стената:

26.

Много улици навярно

ще си спомнят днес,

че блестят с туй лъчезарно

26.

Мен не ме интересува,

аз не знам до днес,

другаде че съществува

26.

И за мене е последен,

скъп и мил до днес,

тоя чуден, ненагледен

26.

Где е тоя толкоз таен,

непознат до днес,

неизвестен и незнаен

26.

Просто туй е моя тайна,

песен моя днес,

къщичка една незнайна –

26.

Всеки има болка своя,

всеки има днес

някъде си като тоя

26.

ТОПОЛА

Тя можеше да израсте в полето

или във млаките да избуи,

но вятърът я тук пося – и ето

сред боровете тя сама стои.

Какво желание я тук донесе,

каква мечта сърцето й плени,

та тя над тия урви се надвеси,

оставила добрите равнини?…

Във есенни одежди пременена,

жълтей се сред зеления листак

и тръпне, неспокойна и смутена,

че време е да се съблича пак.

И чака. И поглежда към билата –

кога нощта тук мрака ще свлече,

та зад завесите на тъмнината

набързо, тихо да се съблече…

НОЩ

Селцето спи – умора да олекне.

Такава нощ, такава тишина,

че ябълка да падне, ще отекне,

ще се разбуди цялата страна.

Притихнали, заспали, уморени,

тополите са спрели две по две,

една към друга леко наклонени,

една със друга сплели върхове.

Звезда безшумно се надолу стрелка…

Една – реката си тече сама,

върви сънлива като другоселка,

замръкнала далече от дома.

Пригушени са къщичките бели.

И струва ти се в тия часове,

че всичките часовници са спрели

и отшумели всички ветрове.

… Това не може да се нарисува,

не може да се отнесе в музей.

По него може да се потъгува,

когато във душата оживей.

СНЯГ

Снегът ще дойде късно през нощта

да облече дърветата във бяло

и да се свий през вашата врата

като едно мече, в нощта заспало.

А две нозе в настъпващия ден

ще го прекрачат грубо в здрачината.

Тогава ще си спомниш ли за мен,

останала сама със самотата?

И ще опреш ли пламнало чело

и тъжни устни до стъклата бели,

да спомниш туй, което е било,

което ветровете са завели?

Ах, тоя сняг, що миглите ни щипе,

той щипе и сърцата ни… Снегът

не може наште стъпки да засипе,

да заличи изминатия път.

* * *

Не помръква моята вяра

в силата на любовта.

Но тревожи ме истина стара,

стара като света:

и в късна възраст, и в ранна,

и нежен да си,

и суров,

остава си най-желана

недолюбената любов!

ПРИСПИВНА ПЕСЕН

Сине мой,

мое листо зелено,

ти се радваш на слънцето,

ти трептиш.

А аз гледам –

ручеи тътнат под мене,

и те питам: здраво ли

за мен се държиш?

Сине мой,

моя вейка честита,

ти се полюшваш,

с птиците си дружиш.

А аз тръпна –

далечен вятър налита,

и те питам: здраво ли

за мен се държиш?

И сам забивам корени

дълбоко-дълбоко,

държа се за камъните

и за пръстта.

Сине мой,

мое листо тъмнооко,

продължение мое

на света!

* * *

Птиците отлитат и се връщат,

слънцето залязва и изгрява.

Ала ти при мен не ще се върнеш,

аз при тебе няма да се върна.

Спомените само ще се връщат,

хубавите спомени остават.

Сам когато в стаята замръкна,

те при мен ще влизат ненадейно.

В късни нощи те ще ме събуждат

и за тебе дълго ще ми шепнат;

ще ми шепнат милите ти думи,

ще ме галят с меките ти длани,

ще ме лъхат с твоя дъх момински.

И до късно буден ще оставам,

и до късно ще се вглеждам в здрача.

Може да попея в нощ такава,

може даже в болка да изгарям,

все едно: това не ще узнаеш,

твърде горд съм, за да го призная.

Но когато първите снежинки

запрехвърчат леко и спокойно

и накитят черните ти къдри,

ти ще спомниш първата ни среща,

ти ще спомниш първите ми думи,

ти ще спомниш първата целувка.

Може би това не ще желаеш,

може би ще искаш да забравиш,

но напразно – няма да успееш!

Клепки да притвориш – мен ще видиш,

във съня си мене ще сънуваш,

устните ти мен ще споменуват.

И когато лист случайно вземеш,

мойто име скритом ще напишеш!

Може да ти стане малко тъжно,

може даже малко да поплачеш –

все едно: това не ще узная,

твърде горда си, за да признаеш.

И когато пак из парка тръгнеш

и над тебе птиците отлитат

и се стеле есенната шума,

ти за мен отново ще си спомниш.

Птиците ще викат мойто име,

шумата ще шепне мойте думи,

кестен млад ще те докосне с вейка –

ти за мойте длани ще си спомниш.

Тебе аз не мога да забравя,

мене ти едва ли ще забравиш.

Птиците отлитат и се връщат,

слънцето залязва и изгрява,

ала аз при теб не ще се върна,

ти при мене няма да се върнеш.

ЕСЕННА НОЩ

Дъждът по клоните се сцежда,

на ручейчета кални криволи.

Като през сълзи лампите поглеждат.

Вали.

Студени капки по лицата плискат

и щипе студ, от вятъра довян.

А ти до мене кротко се притискаш

и нежно търсиш мойта топла длан.

Мъгла. И мрак. И дъжд. С последна мощ

блещука нейде лампичка златиста.

И колко е различна тази нощ

от любовта ни,

хубава и чиста.

* * *

Пишат ми, че много се тревожиш,

че за мене мислиш и тъгуваш.

Че когато заран се събудиш,

тичаш до прозорчето, надничаш,

дълго гледаш в жълтата алея.

Пишат, че когато се здрачава,

ти излизаш, дълго се разхождаш,

дето сме се срещали със тебе,

пътниците гледаш и оглеждаш,

търсиш ме – дали не ще се мярна.

Пишат, че през есенните нощи

дълго свети твоето прозорче.

Ти стоиш над малката ми снимка,

вслушваш се в дъжда, за мене мислиш

и ме чакаш пак да ти потропам.

ПЪРВИ СНЯГ

Снегът се стеле над горите,

отрупва къщи и липи.

А щом ни кацне по косите,

за миг, за два – и се топи.

Реката тънък лед покрива,

замръзва цялата земя.

И сякаш само ний сме живи

и топли в зимната тъма.

И само там, где с теб стоиме,

ръце преплели в мрака гъст,

като огнище топло има

кръг малък съживена пръст…

* * *

Навън се мръква. Сняг навънка пада.

По стръмнините слиза зимна вечер.

Така се случи – без да се обадя,

поех насам за този край далечен.

Стоя и гледам туй родопско село,

със борове и върхове зъбчати.

Умората от мен е всичко взела

освен това – да чувствам красотата.

Зад мене печката тупти звънливо

и прялката изрязва мойта сянка.

Тя ще ме топли цяла нощ грижливо,

поруменяла като родопчанка.

Но аз ще спя с отключено сърце,

та стане ли ми посред нощ студено,

в просъница да дойдеш ти при мене

и стоплиш вледенените ръце.

* * *

Нашата първа любов

като първия сняг бе красива.

Тя ни донесе възторг и мечти,

тя ни донесе минути щастливи –

ще ги забравя ли аз,

ще ги забравиш ли ти?

Тя ни донесе най-първата тайна,

първата среща

и първата наша разлъка,

първото щастие

и първата мъка…

Нашата първа любов

като първия сняг

бе нетрайна.

МОРСКА СВЕТУЛКА

Моя син

цяла нощ протяга ръчичка

към морето, към светулката на фара.

Не я улавяй, сине,

не отнемай моряшката надежда,

остави моряшката зора.

Нощта е тъмна,

морето е черно,

пътя е дълъг.

А знаеш ли колко е трудно,

колко е страшно

без тази светулка,

без малката мигаща точка?

Питай ме как съм вървял,

питай ме как съм дошел

дотука,

до мама,

до тебе.

Земята бе черна,

житата бяха бурни,

пътя бе дълъг.

А някой улавяше мойта светулка

в мъничка шепа

и ме оставяше сам.

И аз криволичех,

и аз лъкатушех:

от дърво до дърво,

от камък до камък.

И оставих диря в полето,

насечена

като светкавица.

Скоро ще съмне,

тичай след птиците,

пеперудки лови.

Остави тази плаха светулка,

остави тази кротка надежда,

остави тази мигаща точка.

И утре ще има

дири в полето

прави и сигурни,

сякаш по тях са вървели

ЗВЕЗДИ.

ПЛАНИНСКО ЦВЕТЕ

Аз пътем спрях край тая къща бяла

и пътем щях да мина през селцето.

Не знаех аз, че тук си разцъфтяло,

планинско мое цвете.

И всичко стана просто помежду ни:

под сенките добри на върховете

прегърнах те и първи път целунах,

планинско мое цвете.

Тревогата дойде у мен по-късно

и плаха ревност сви гнездо в сърцето –

че можеше и друг да те откъсне,

планинско мое цвете.

ШЕПНЕШКОМ

От камъка съм се научил на търпение

и мога век да чакам оня час,

когато ще потрябвам за основа,

стъпало,

връх.

Или когато, грабнат от гнева

и залюлян във дивата му прашка,

ще просвистя с крила и ще почупя

стъкла,

чела.

Научила ме е земята да прощавам,

да се не сърдя, че ме тъпчете, орете.

От нея ми е навика да ви обичам,

постеля да ви бъда,

да ви ставам път –

докато някой ден разтърся

задрямалите си плещи

и вашия разплут Помпей засипя

със пепелта на изгорялата любов.

Сега е нощ.

Една звезда ме гледа

и все не може в мен да разпознае

онуй момче, което всяка вечер

е учила на доброта и нежност.

Звезда, това съм аз, Звезда,

не ме ли помниш?

Ще дойда утре вечер тук отново,

на коленете си ще взема моя син,

ще му разкажа за добрите шопи

от приказките на Елин Пелин.

И уверен съм, че ще ме познаеш

и ще се сетиш, мила, че съм аз

онуй момче, което всяка вечер

си учила на доброта и нежност.

ИМЕ

А какво сънуват розите

зиме:

звездно сияние,

нечие име?

Или сънуват

в нощи късни

на зеления дъжд

дългите пръсти?

Или облакът,

който изгрява,

който ничком

над тях минава?

Или стъпките на росата

чуват,

или вятър ги роши.

Какво сънуват?

А може би долу

под снеговете

сънуват

на розоберачки

ръцете?

Присънва им се

да ги люлеят,

тихом да им думат,

да им пеят,

да кацат по тях,

да отлитат,

в танца си бял

да ги вплитат?

А може би…

Просто –

нощ е сега

и аз,

събуден от твоето име,

с очи те диря

и питам снега:

какво сънуват розите

зиме?

* * *

Далече оттука, много далече –

на шепот от нас, на посег от нас,

живее една забравена вечер,

един отколешен, забравен час.

Колко свята е там самотата

и колко нежен е мрака зелен,

когато тръпне ръка в ръката

и поглед в погледа е отразен.

Тъмни дървета и пътека бяла,

тихи думи и свод голям.

Къде беше тази нощ засияла,

помниш ли как се стига дотам?

Хайде да тръгваме, време е вече,

на шепот оттук, на посег от нас.

Може да найдем онази вечер

и онзи отдавна забравен час…

ЗИМНО СЛЪНЦЕ

Зимно слънце – усмивка късна,

поглед чакан,

далечен и ням.

Очи не мога от теб да откъсна:

отиваш ли си,

или идваш насам?

Помня мигове – яростни, ярки.

Думи, дюни, далечен фар.

И морето тръпно,

по нестинарски

да притичва

по пясъчната жар.

Чезнеше ти в облаци от балкани,

но оставаше подир божия ден

в пламъците

на задъхани длани,

в нажежени коси

над мен.

Зимно слънце – обич далечна,

взривено в сънища звездно сърце.

До сянката ми,

дълга и снежна,

лежат две самотни студени ръце.

Сбогом не казвай, лице не отвръщай.

И денят,

и нощта ми

ти осия.

Или си отивай,

или се връщай,

но недей

далече от мене

стоя.

НЕЖНОСТ

Бият се в лицата ни годините шеметно,

срещат се, кръстосват се –

саби на гърди.

В грохота търся ръката ти: нежна бъди,

времето е в нас и ний сме във времето.

Виж: небо и земя широм се проснали,

ала ний сме и сами, и не сами:

с Христови кръстове и ковашки ками

бродят край нас мъдреци и апостоли.

Всичко лежи на твоята мъничка длан –

минало и бъдеще, мрак и сияние.

Дай да я стопля с поглед, с дихание,

в теб и в очите на времето взрян.

Над паметта ни

нямат годините власт:

мадарски конници, алени макове…

Прав си, Апостоле, вярно е, Дяконе –

ний сме във времето и времето е в нас.

Времето…

Да го съдим или прославяме,

но да го спастрим на устни, в сърца.

За да го оставим сетне на наште деца,

както по челата им

целувка оставяме.

ДЛАН

Ах, пътищата, пътищата стари!

И нищо, че сега е тихо вън,

ти чуваш в тишината звън на гари

и влакове кръстосват твоя сън.

Ах, спомените, спомените стари!

И нищо, че си неразделна с тях,

все по-далеч остават дни, другари

и весела тъга,

и тъжен смях.

Отиват си, не чакат и не спират…

И аз не знам в един и същи час

как на дланта ти малка се побират

и пътища,

и спомени,

и аз?

НЕПОЗНАТАТА

Два гълъба

- дълго, дълго –

пият от нейните шепи вода;

ронят трохички

- бели, бели –

от гевречето на детето.

И после се любят

- нежно, нежно –

върху нейната просната сянка:

мека, прохладна, чиста.

А когато отлитат,

тя си тръгва отново,

повела за ръчичка, за ръчичка

тригодишната си самота.

ЦВЕТЪТ НА СЪЛЗИТЕ

Дъщеричката ме попита:

какъв цвят имат сълзите?

Надникнах към блокчето –

оттам ме гледаше едно наскърбено момиченце,

готово всеки миг да се разплаче.

И само чакаше

да научи

какъв цвят имат сълзите.

- Трябва да са бели или сини,

като водата.

- Те не са направени от вода!

- А от какво?

- Сълзите на хората са направени от думи,

от най-различни думи.

- И от шамарчета!

- И от шамарчета,

но най-често

от думи!

- Ти отде знаеш,

че са от думи?

- Ами баба веднъж ми каза,

че няма повече да ме обича –

и сълзичките веднага се показаха;

друг път ти не ми купи дъвка,

рече ми – стига тая дъвка,

и от това веднага се родиха сълзичките.

От думи се правят те,

ама не знам цвета им.

- Че нарисувай ги с цвета на думите:

сняг – бяло,

нощ – черно,

мак – червено…

- Добре,

но момиченцето на рисунката е самичко.

И иска да заплаче.

А какъв цвят има думата

САМИЧКО?

Разговора стана труден,

затова измислих една хитрина –

смръщих се, загледах се във вестника си

и казах сърдито:

- Я ме остави на мира с твоите сълзи и бои!

Махай се от главата ми,

че ей сега ще те наплескам!…

Очите на момиченцето се наляха с едри,

тежки сълзи,

закапаха по рисунката.

Усмихнах се:

- Бягай сега пред огледалото:

виж цвета на сълзите!

Момиченцето скочи,

заби носле в огледалото,

постоя малко

и се върна развеселено:

- Разбрах:

приличат на слънцето.

Светли са.

Ще ги нарисувам като мънички слънца.

* * *

Преди Америка,

преди

планета нова или спътник нов –

открий ти собствената си любов,

във собствените си гърди.

Едва ли отведнъж ще я съзреш,

заровена под въглени и скреж;

не е тя слънце, нито е зора –

навярно е по-малка от искра,

лъскунка някаква си в пепелта.

Но твоя.

И едничка на света.

Не тръгвай ти от нея по-нататък,

не махвай ни за сбогом със ръце,

преди да си изминал пътя кратък

от своето

до другото сърце.

* * *

До другото сърце не се стига,

както до другата планина:

води пътека от светлина –

на мълнията златната верига.

От векове по нея небето

търси на земята сърцето –

под крила и песни на птици,

под къртичини и къртици,

под бурени и под цветя,

прикътано нейде в пръстта.

Търси и ти. Рий с ръце

и помни, нежен и суров –

човекът с присаденото сърце

обичал

пак прежната си любов.

* * *

Любов – примамлива далечина,

която никой никога не стига,

притулена зад песен чучулига,

сред облаци от тишина.

Благодаря за нежния ти свод –

очите ми го гонят цял живот,

за струйналата върху мен дъга,

за ръсналата ме в чело тъга,

за болката ти сладка и добра –

благодаря, Любов, благодаря!

Под шепота на твоя благослов

ще ни допуснеш ли да се поспрем

за миг едничък,

за да разберем,

че недостойни сме за теб, Любов!

* * *

Любов – песъчинката, дето

невидима в теб пропълзя –

цял живот да стърже сърцето

за една вкаменена сълза.

От болката, малка или голяма,

по-искрен ваятел няма:

тя перленото слънчице вае,

което след теб ще сияе.

Но трябва да те убият –

в гърдите ти да го открият.

Любов – всевечната пиетà,

каменна, глинена, свята.

Не казвай, че тя е крилата,

не казвай, че е птица любовта.

* * *

Не казвай, че е птица любовта –

пронизваха я толкова стрели,

все щеше някоя да я свали,

дори да бе с криле орлови тя.

Отплащам ви се с искрен благослов,

хулители на нашата любов!

Пред вашата раззината уста

стъписала се би дори смъртта –

как любовта ни оцеля тогава?…

Отплащам ви се с моята забрава.

Клеветнико, бъди благословен,

благословена да е завистта:

без вас –

не бих повярвал на света,

че има толкоз красота край мен!

* * *

Има толкоз красота край мен,

но помръкнала би красотата,

да не беше от тебе самата

този свят озарен.

Ние често стоим удивени

пред морета

или морени,

пред църквите

или цветята,

а забравяме за светлината –

за бориката

или свещта,

без които ослепял би света.

На дланите ми под тихия свод

свети, моя светулко, свети,

крушово листе освети ми ти –

ще ми стигне

за цял живот!

* * *

За цял живот – за този дълъг ден

нагоре по спиралата, ей богу,

човек със себе си не взима много,

макар към всичко да е устремен:

една любов – скръбта да осиява,

която недолюбена остава;

една мечта, най-скъпа на света,

която си остава все мечта;

едно кълбо, за диря да развива,

чиято нишка никой не открива.

Останалото – слава, дълг, дела,

сподиря го в орлови висоти,

докато той забрави, че лети

и на ветрило прекрои

крила.

* * *

Крила за тъгата – да отлита,

крила за радостта – да долети…

Не нашепвай тази молитва и ти,

всичко трябва човек да изпита.

Бъди дърво: един и същ клонак –

и за птици, и за плод, и за сняг;

бъди онази подранила звездица –

и вечерница стани,

и зорница;

и за радостта, и за тъгата –

една и съща бъди:

като сълзата.

Приличай ми на тревицата там –

в сняг зеленей,

изпод камък расти,

и онази молитва забрави, не шепти…

А аз, ще я спомня ли аз?

Не знам.

* * *

Не знам кой бръкна в моята душа,

не знам какво ми взе, какво остави,

но дланите ми станаха корави

и ласката им

натежа.

А може злото да не е дошло

и всичко си е, както е било?

Нали така и вятърът в гората

разбърква клони, рови из листата,

и тръгва си, тъй както е дошел:

ни дал й нещо,

нито нещо взел…

Небето в облак слънцето повива,

отнасят го предесенни ята.

От рамото ми нещо отлетя

и скришом го видях да си отива.

* * *

Видях да си отива любовта,

не се прости, не каза накъде;

отиваше си, както и дойде:

видение и спомен за цветя.

Спокойна, бездиханна, мълчалива –

по-тихо нищо тъй не си отива.

И нищо друго на света не знам,

което тъй да те оставя сам,

невидимо – да можеш да го спреш,

безименно – за да го позовеш.

Остава ни да чакаме сами,

какво ще правим в този празен дом?

Ела, седни до мене мълчешком

и спомен някакъв в очи вземи.

* * *

В очи вземи най-хубавия миг

да трепти – златна пчела в цвете;

улови с устни капка от дъждовете,

както се улавя

ехо от вик;

на усмивката си слънцето отнеси

и белите ветрове приспи в коси.

Другото – нека остане за мен,

остави мига, злочест и вгорчен,

пътеката – вечна и вездесъща,

по която никой не се завръща.

Без тях – ще остана на света

под облаци, залези и зорници,

по-самотен

от гнездо без птици,

по-самотен

от дърво без листа.

* * *

Листа предесенни – с покров

от късен цвят трептят над мене.

Аз вярвам в късното цъфтене,

аз вярвам в късната любов.

Аз знам: ще ме попитат те

къде това дърво расте,

завръзва ли – като цъфти,

яде ли се плода. Но ти

не питай. Просто – като мене,

повярвай в късното цъфтене,

в неукротените, зелени

виелици от цвят и сняг…

Аз искам да ви видя пак

листа

от късен цвят огрени.

* * *

Огрени от нестинарска жарава,

завени от кукерски снегове,

къде сте, отколешни векове –

под кой връх,

в коя дъбрава?

Прозвънва меч, искрят копита,

гневна стрела в нощта полита

и никне в нечии млади гърди.

А как сте обичали вие преди,

тъмни воини и бели жени,

в затрупани от видения дни?

На гробниците в мъртвия мраз

до меча – гуши се обица.

Спят изпепелените ви сърца,

но будните им сънища

улавям аз.

* * *

Улавям падаща звезда в нощта,

улавям ручея и птица в полет.

Ръцете ми протегнати те молят –

вземи най-хубавата ми мечта…

А всъщност – падат есенни листа,

един от тях докосва ми дланта

и от последните лъчи огрян,

припомня ми за малко твойта длан.

Тук няма ручей, птица не лети,

изсъхнала трева под мен скрипти.

И всъщност теб самата тук те няма.

А ако имам някаква мечта,

това е –

в есенната самота

отново да сме двама,

двама,

двама.

* * *

Двама с него – до край света,

толкова години – все двама, двама.

А всъщност него отдавна го няма

ни под небето,

ни в пръстта.

Няма го под небето – нали сама

пови го със сълзи и суха земя.

Но го няма и в пръстта корава:

сама толкоз пъти я прекопава,

без него тръгваше да я оре –

все трябваше нейде да го съзре.

Двама с него – до сетен час,

ще повярвате ли – все двама, двама.

Ако не ви разказвах за мама –

не бих повярвал и аз.

* * *

Аз нямам миг, от който се отричам,

и път, по който днес не бих вървял:

презряното – отново бих презрял,

обичаното – и сега обичам.

Но искам да си върна пак назад

забравен сняг в един забравен град,

забравен хълм, забравена зора,

забравен дъжд в забравена гора,

забравен ден, забравени села –

когато ти със мен не си била.

Да ги заселя с теб от край до край,

със името ти да ги назова.

И нека се завърнат след това

във своя толкова далечен край.

* * *

Далечен край и ден свечерен…

Оттогава ми остана

една нощ, от теб осияна,

с две падащи звезди над мен;

остана ми също така

някаква непозната река,

тъмна, безименна, дива –

една огърлица звънлива,

разкъсана, да се мята

из пазвите на гората;

и ми остана онази ранна

пътечка под синия връх,

като дълга проточена връв

от навущата

на Балкана.

* * *

Балкана неочаквано подгони

катуна на успали се мъгли;

върху белоградчишките скали

насядаха монаси и мадони;

възправиха се мечки и орли,

от детските ни приказки дошли.

Тогава ни показаха едно

дълбоко скрито в камъка гнездо

и птичката, притулена и плаха,

като сърце

в гърдите на Монаха.

Мъглата хълмовете пак покри.

И аз видях как скришом ни прекръсти

Монаха с каменни студени пръсти

и в расото си от мъгла се скри.

* * *

Скри ни зелената тишина,

русалки под моста нозе умиха.

И тогава майсторите вградиха

най-хубавата жена.

И преди да превали нощта,

си заминаха -

в песента.

Но върна се един от тях,

взе на душата си грях,

дълго събаря и реди –

нея пусна,

себе си вгради.

Туй го няма в баладата, знам.

Но ти си в стиха ми вградена,

затова в тишината зелена

аз те пускам

и вграждам се сам.

* * *

Сам няма никога да разбера,

до най-далечния, най-сетен ден:

наистина ли си щастлива с мен,

или си само нежна и добра?

Какво е щастие? – Защо да крия:

не знам щастлив ли съм и аз самия.

Но ти недей бъди към мене строга –

аз вярвам в него, както вярват в бога:

сами приемат го да им богува,

макар да знаят, че не съществува.

И все ще помня, докато съм жив,

до най-далечния, най-сетен дъх:

стигни върха,

но не самия връх,

бъди щастлив,

но не докрай щастлив!

* * *

Щастлив ли си, приятелю стари?

Ти щастието дълго гони –

дири го в служби

и жени,

при врагове

и другари.

За него ти пя и рида,

в огън се хвърля и вода,

по колене ходи, по въжа,

гъна кръст, криви душа.

А впрочем, как се нарича

туй, по което ти тича?…

Прости ми, мой стих откровен,

и ти, моя песен нежна:

тази среща бе неизбежна –

и за него,

и за мен!

* * *

За мен си мислиш ти, за мен –

когато никне стрък зелен,

когато се въззема ден,

от цвят и птици озарен;

за мен си мислиш ти, за мен –

когато капва лист смрачен,

когато вейне мрак студен

и висне свода уморен,

и пътя е в чело вбразден,

и погледа е свечерен…

За мен си мислиш ти, за мен –

когато си далеч от мен.

Ала когато си до мен,

тогава

мислиш ли за мен?

* * *

За мен да разлюбвам е рано

и късно е да се влюбвам пак:

за мен любовта е

зодиак,

съзвездието –

избрано.

Но в нашия космичен век

към звездите гледа човек,

небесните нежни циклопи

опипва днес с телескопи.

Не са разстоянията безкрайни,

ни тайните –

чак до там тайни.

Поизтрива се зодиалния знак,

вехне от година на година.

Зодиак е любовта на мнозина,

зодиак.

И все пак, все пак…

* * *

Все пак, все пак – безкраен е света,

но ние в него сме, уви, довека.

По доблестта посрещайте човека,

но го изпращайте

по любовта;

че добродетелите ни, ей богу,

са тъй прекрасни и са толкоз много,

а любовта – една е любовта

и само с туй прекрасна бива тя,

че ни дарява – яростно и властно,

с едно страдание,

макар прекрасно.

Недей, любов, смрачава нежни дни,

но все пак имам аз една заръка:

да си останеш ти за мене мъка,

страдание и болка

остани!

* * *

върху кралски корони

пиша твоето име

Пол Елюар

Остани си все онази В.

Непознатата и Неразгадана,

с име на Тайнство назована,

както

само любовта зове.

Някакво В. върху лист от тетрадка,

върху къс небе или въздишка кратка,

върху нежен залез или песен любима,

върху черната нощ или бялата зима,

върху всички цветя или стихове –

едно В.

Някакво В.

Твоето В…

Остани си все онази В.

Най-главното В. под небето –

име на Тайнство,

с което

друг не може да те назове!

НЕДОПИСАНО…

Не отваряй никому,

та бил той вятъра,

снега или дъждеца.

И облака ще те събуди

някой път -

не му отваряй.

Чакай мен.

23.Х.2003 г. /зала за хемодиализа